Почувствах дланта на Монтана под лакътя си. Той ме придържаше, докато слизахме по стъпалата, но бързо се отделих от него, когато излязохме на тясната пътека, проправена в снега. Кучето се беше оживило при възможността за втора разходка и сега подскачаше напред. Зави надясно, когато стигна до портите. Като че ли знаеше, че отиваме до Рамс Хед. Ретс беше прекарал доста време в тази кръчма с Боб и всички там винаги се суетяха около него. Боб винаги му купуваше английска наденица, която то поглъщаше на две големи и бързи хапки, а после го поглеждаше умолително за още.
— Трябва да поговорим за списъка на Боб — поде Монтана, още преди да сме стигнали края на алеята. — Искам да ми разкажеш всичко, което знаеш, за хората от списъка.
— Не се ли предполага, че ти знаеш всичко за тях? Все пак, нали ти си детективът?
— Детективите правят своите разкрития, като задават въпроси — каза търпеливо той, все едно че говореше на разглезено дете.
— Добре, какво искаш да знаеш? — запитах кисело.
Той ми хвърли предпазлив поглед, който улових с крайчеца на окото си, но продължих упорито да гледам в краката си и в пътеката, която минаваше през средата на селото. Не исках да знам за убийството. Не исках да знам за „заподозрените“ и със сигурност не исках да замина на морско пътуване с тях. Исках всичко да бъде такова, каквото винаги бе било. Как можеше Боб да ми причинява това?
— Помни, правим това заради Боб — каза Монтана, като че ли прочел мислите ми. — Гледай на това като на последната си работа за него.
— Разбира се — казах засрамена. — Ще направя всичко, за да помогна.
Когато стигнахме до кръчмата, Ретс вече седеше пред вратата. Той се втурна вътре преди нас, с подвита опашка, и чух Джини, зад бара, да казва:
— Ей, Ретс, радвам се да те видя отново. Ще приготвя наденицата ти.
Последвахме кучето в сградата от седемнайсети век и веднага бяхме обгърнати от приятната топлина, която струеше от радиаторите, както и от огромната камина. Мирисът на ябълково дърво се смесваше с дима от цигарите и с аромата на бирата, а над всичко това се разнасяше ароматът на вкусните сосове. Махнах с ръка на Джини, съблякох палтото си, докато вървях през помещението с нисък таван и дървен тезгях, почернели греди и пластове никотинов дим. Имаше лампи с червени абажури по стените и други по-малки, по широките дървени первази на прозорците, чиито стъкла бяха замъглени от парата заради топлината вътре и студа отвън. Няколко по-възрастни мъже седяха и пиеха бира до малките маси, обсипани с реклами за бира „Тетли“. Столовете, на които те седяха, бяха с високи облегалки и твърди, но те бяха прекарали на тях много време и се чувстваха така удобно, както се чувстваха у дома си.
Спрях се, за да поздравя, и представих Монтана като приятел на сър Робърт. Рег Блънт излезе иззад тезгяха, за да му стисне ръката. Казах му, че предпочитаме маса в уютната малка зала встрани от голямата, където беше тихо и щяхме да можем да си говорим по работа.
— Овчарският пай е много хубав днес — каза Рег. — Освен ако не искате пържола и пържени картофи, мистър Монтана?
— Той е от Тексас — казах аз.
— Тогава, по-добре, забравете за пържолата. По-добре да вземе от овчарския пай или наденица и картофено пюре. И, разбира се, винаги имаме пай със свинско.
Спомних си, че не бях хапнала нищо предния ден.
И сега умирах от глад. Поръчах пай със свинско, както и овчарски пай, който тук се приготвяше със сирене „Чедър“ и местното сирене „Уенслидейл“, с голямо парче хляб, сервирано с пикантния тъмнокафяв сос „Бранстън.“, който бях започнала да обожавам. Монтана избра овчарския пай. И двамата поръчахме по пинта от бирата „Тетли“.
Влезе Джини с наденицата за Ретс, нарязана на парчета.
— Ако не я нарежа, той просто ще я изгълта на един път — обясни тя, погледна Монтана и се усмихна. — Спомням си, че и вие бяхте в църквата вчера — каза тя. — Радвам се да ви видя отново, сър. Това е най-доброто заведение в града, да знаете.
Монтана й каза, че това е единственото място в града, тя се засмя и се отдалечи на високите си ботуши, а пълното й дупе се заклатушка примамливо. Монтана ме погледна право в очите и вдигна чашата си за тост.
— За нас, Дейзи Кийн. Защото аз и ти ще се опознаем наистина добре.
Отпих глътка от горчивата бира, която пиех само когато дойдех в „Рамс Хед“, втренчила поглед в Ретс, който вече беше изял наденицата и се надяваше на още. След това погледнах, почти страхливо, Монтана. Той все още не откъсваше очи от мен. Предполагам, че очакваше някаква реакция на предложения от него тост. Оставих чашата си.