Отпих щедра глътка от бирата си „Тетли“, преди да прочета следващото име.
— Дейвис Фарел. Американец. Никога не съм го срещала, защото са се познавали, преди да срещна Боб, но знам, че с Боб са били партньори в някакъв проект години наред. Не знам за какво точно е ставало въпрос, но знам, че проектът не е бил успешен. И предполагам, че Фарел просто се е отказал.
Следващият в списъка беше Чарлз Клемънт. Казах:
— Той е в петдесетте и е наперен по техния, как да кажа, „пригладен“ британски начин. Спомням си, че веднъж прекара две седмици в „Снийдли Хол“. Играеха голф и тенис, но той беше пристигнал специално за августовския лов на бели яребици из блатата. Тези уикенди бяха само за мъже, жените не биваха допускани. Много алкохол, храна и мъжки разговори, както и много порто след вечеря. Те със сигурност не ме искаха там, затова първо се погрижвах за цялостната организация, а после се връщах в Лондон, за да не им преча.
— Имаш ли приятелки в Лондон?
— Разбира се, една или две, жени, отдадени на кариерата като мен самата, подвластни на капризите на шефовете си, на живота и пътуванията им. Не ни остава много време за личен живот, но понякога се събираме — обяд, пазаруване, такива неща.
— Значи нямаш някой специален приятел?
— Боб беше моят специален приятел. И Бордоле, разбира се.
Монтана повдигна учудено вежди, затова му разказах как приятелката ми беше получила това смешно име. Той се засмя.
— А Бордоле сочна ли е?
— Тя ще те очарова за половин минута. Ще се влюбиш в нея. Всички се влюбват в нея.
— Значи е свободна?
— Има два развода, третият предстои. Тя лесно се отегчава.
Монтана се наведе напред, поставил лакти на коленете си, дланите му — леко хванати. Очите му излъчваха напрегнатост и наситеност, които намирах за обезпокоителни. Затова бързо посветих вниманието си на следващото име.
— Мариус Допелман.
Отново вдигнах поглед. Монтана очевидно знаеше името. Всички знаеха това име. Допелман беше гений, немец по произход, приел американско гражданство, който беше станал известен и влиятелен отначало в космическата програма, а после и в някои други проекти от върховна секретност.
— Немският учен? — казах. — Никога не съм го срещала, а и Боб никога не е говорил за него, с изключение на един случай, в който изказа възхищение от работата му. Нямам идея дори за възможен мотив.
— А последното име?
— Розалия Алонсо Айбара. За първи път чух за нея в писмото, което ми е оставил. Тя е неговата отдавна изгубена първа любов.
Монтана каза:
— Няма неин адрес, както няма и адрес на Допелман. Няма адресите и на Клемънт и Фарел.
Свих рамене.
— Може да са в личните папки „Ролодекс“ на Боб.
Време беше да тръгваме. Монтана ми помогна да облека връхната си дреха, повдигна косата ми, после нежно я спусна върху яката. Почувствах се уютно и топло и извърнах глава, за да не види той, че се изчервявам. Беше глупаво да реагирам по този начин при докосването на мъжки ръце. Казах си, че май наистина трябва да посветя повече време на личния си живот и да излизам по-често сред хора.
Монтана отиде до бара да плати, спря се да побъбри с Джини и Рег, докато аз се мъчех да накарам Ретс да стане от мястото пред камината.
Махнах на другите с ръка за довиждане и излязох навън, за да чакам Монтана. Студът сякаш ощипа носа ми и се спусна надолу по гърлото ми, та едва се сдържах да не вляза отново вътре. Но в този момент Монтана излезе, като закопчаваше палтото на Боб. Реших, че той може и да го задържи сега. Скъпото черно кашмирено палто отиваше повече на неговия градски стил. Нима той не беше казал, че е градски човек? Осъзнах, че нямам представа дори в коя част на страната живее. Може би просто беше „човек на света“, както се казва.