Върнахме се в „Снийдли Хол“, всеки потънал в собствените си мисли. Аз се чудех как ще се справя с плаването, което ме плашеше, Монтана може би се питаше как ще намери всичките тези хора и как ще ги убеди да предприемат морското пътешествие.
— Ако е необходимо, ти ще се заемеш с тяхното убеждаване — каза той.
Отново беше прочел мислите ми.
— Аз? — запитах, а гласът ми беше писклив, толкова нервна се чувствах.
— Ти си най-близкият човек на Боб. Ти си, също така, домакинята — човекът, който ще ги покани на това плаване в чест на Боб.
— Да, така нареченото „бдение“ — казах мрачно и подсмръкнах леко, след което дръпнах шапката си по-плътно над ушите, за да ги предпазя от ледения вятър.
— Точно така. Разбира се, те ще ти се обадят, защото ще искат да разберат още подробности. Ще им кажеш, че плаването ще бъде весело, че Боб е искал да ги направи щастливи, макар и след смъртта си. Че това е желанието, изречено на смъртния му одър, тоест — че ти е оставил писмо, в което те моли да направиш това за него, твоята последна задача.
— Окей.
С върха на моите розови ботуши ритнах мрачно снега, събрал се пред портите на „Снийдли Хол“. Станли, градинарят, беше отвън, пред къщичката на портиера, където живееше със съпругата си и трите им черни котки, две, от които се хвърлиха към Ретс, като съскаха заплашително. Ретс подви опашка и се затича към имението, а котките, извикани от Станли, притихнаха, но наостриха мустаци, с което вероятно искаха да подскажат, че са спечелили битката.
— Добър ден, мис Кийн, мистър Монтана. — Станли докосна с ръка ръба на ловджийското си кепе. — Според прогнозата, — може да вали още сняг, но привечер ще излязат да разчистят. Така че, може би ще имате шанс да си тръгнете оттук, сър.
— Радвам се да чуя това, мистър Станли. Както, без съмнение, и мис Кийн.
— Ще ви държа в течение, сър — каза Станли и се отдалечи.
Ретс вече чакаше при задната врата. Влязохме в стаята, където държахме обувките и връхните дрехи, и мълчаливо съблякохме палтата си и събухме ботушите си. Монтана ме последва, както вървях по чорапи, по коридора. Минахме покрай кухнята и влязохме в трапезарията. Ретс веднага се настани пред огъня, а ние влязохме в библиотеката, която Боб винаги използваше като свой офис. Показах на Монтана трите големи папки, казах му, че ще се видим на вечеря, и го оставих да търси адресите на заподозрените.
Ретс вдигна глава, когато минах покрай него на излизане, но не ме последва и леко раздразнена разбрах, че иска да остане с Монтана.
Като се върнах в безопасността на стаята си, се съблякох и облякох халата си. Втрих вазелин в непощадените от студа места от кожата си около зачервения нос, после се изтегнах на кадифения шезлонг и се завих с меко одеяло. Със затворени очи, се замислих за случилото се през последните двайсет и четири часа. Животът ми изведнъж беше поел в съвсем различна посока — такава, в каквато нямах желание да тръгна. Страхувах се, но не можех да разочаровам Боб Хардуик.
Глава 14.
Дейзи
Когато слязох долу същата вечер, Монтана не беше там, а Ретс седеше на пода до масата, като муцуната му сочеше плика, на който беше написано моето име. Не знаех как кучето беше разбрало, че писмото е от Монтана. Запитах се дали в него не пише, че е излязъл за малко и скоро ще се върне. Надявах се обаче той да ми съобщава, че е заминал.
„Дейзи“, беше написал той,
„Помниш ли, разбрахме се, че мога да те наричам и така, вместо мис Кийн? (Само ти напомням, за да не решиш, че съм нахален!) Пътищата са разчистени и ако побързам, ще мога да се върна в Лондон преди следващата буря. Не искам да те будя, така че ще ти кажа довиждане сега. Ще те държа в течение на събитията, а очаквам те да се развият достатъчно бързо. Освен това, ще се погрижа за поканата до адвокатите на Боб, ще я изпратя с куриер, за да я получат по-бързо.
Добре беше, че се срещнах с теб, Дейзи Кийн, макар че, по думите на Боб, ти можеш да бъдеш «дразнеща и трудна». Защо не дадеш почивка на човек от тези твои «качества»? Аз просто си върша работата. Не можем ли да бъдем приятели?
Междувременно, по-добре е навреме да си купиш някои дрехи за пътуването! Ще се свържа с теб скоро“.
Беше се подписал: „Хари С. Монтана“.
Чудех се какво ли искаше да каже с това, че съм „трудна“? Нима не го бях спасила от бурята, не му бях дала подслон? Какво повече би могъл да иска човек?