Човекът на Монтана не я последва. Вместо това последва младия мъж.
Чу се нещо, подобно на изстрел, и Даян, почти разплакана, забърза по площад „Шарл Феликс“. Нервите й бяха изострени, тя изпищя и бързо се шмугна в прикритието на една входна врата. Надникна и видя, че това е само моторизиран куриер, който е спрял пред сградата и натиска нейния звънец. Премина на бегом останалата част от пътя.
— Лейди Хардуик ли търсите? — запита тя, останала без дъх от това необичайно за нея упражнение.
— А това вие ли сте, мадам?
Тя кимна, извади ключа си и отвори вратата, за да докаже, че наистина живее там.
— Аз съм лейди Хардуик — каза тя, просто в случай, че е останало някакво съмнение. Освен това, винаги обичаше да се наслаждава на начина, по който името й звучи.
— Подпишете тук, моля.
Тя се подписа в книгата и той й подаде плика. Размерите и формата му, както и красивият калиграфски почерк, накараха Даян да предположи, че това е покана. Тя забърза нагоре по стълбите, като в същото време вече разкъсваше плика. Извади отвътре гравираната бяла картичка.
„Мис Дейзи Кийн моли за удоволствието на вашата компания по време на плаването по Средиземно море, с което ще отдадем последна почит на сър Робърт Хардуик“.
Даян притисна длан към гърлото си. Плаване? Те да не би да са луди? И защо тази Дейзи Кийн кани нея?
„Такава беше последната воля на сър Робърт. Той пожела приятелите му да се съберат на яхтата «Синята лодка», която ще отплава от Монте Карло на 25 май. Плаването ще бъде петдневно и яхтата ще спре в Сен Тропе, Соренто и Капри. В Неапол ще сме на 30 май. За всички разноски се е погрижил сър Робърт.
Ако получим вашето съгласие, на борда ще ви очакват сто хиляди долара.
В последната вечер от плаването, във вила «Белкис» на остров Капри, ще бъде прочетено завещанието на сър Робърт“.
Отдолу бяха дадени телефонният номер и служебният адрес на сър Робърт в Лондон.
Сто хиляди долара. Нулите затанцуваха пред погледа на Даян като балони на рождения ден на някое щастливо дете. „Сто хиляди долара! О, мили боже, помисли си тя, аз съм спасена“. И веднага пожела да си върне обеците!
Прочете поканата отново и отново — няколко пъти. После прочете последния ред: „В последната вечер от плаването, във вила «Белкис» на остров Капри, ще бъде прочетено завещанието на сър Робърт“. За първи път този ден усмивка грейна на красивото й лице. Щеше да се получи. Тя щеше да наследи всичко. Ето защо я канеха. Най-после щеше да получи онова, което искаше.
Разбира се, щеше да отиде. Вече планираше какви дрехи ще вземе. Вдигна телефонната слушалка и се обади на Дейзи Кийн.
Всичко беше свършило. Коя е и какво беше тя всъщност, какво беше извършила — всичко това щеше да остане тайна.
Глава 16.
Филомена Алгарди
Бивша любовница, заподозряна №2
Във Венеция валеше дъжд. Силен дъжд, на потоци вода. Реки се стичаха по улиците и площад „Сан Марко“ вече беше наводнен. Водата беше достигнала около трийсет сантиметра и продължаваше да се покачва. Кубетата на базиликата бяха забулени в мъгла, а двете известни кафенета, които вечно си съперничеха, „Флориан“ и „Куадри“, в които Филомена харчеше прекалено много пари за чашки скъпо кафе, бяха затворени. Масите и столовете бяха прибрани от площада, защото кой ли очакваше клиенти в такова време? Днес по улиците нямаше дори туристи.
Тесни дървени греди бяха поставени над водата по площада, за да служат като временен мост. Венецианците, които бяха свикнали с тях от рождение, вървяха уверено, докато туристите и онези, които нямаха такива умения, залитаха и понякога се изцапваха чак до коленете в мазната вода.
Филомена можеше да стигне до апартамента си само по тези дъски или да заобиколи, но това включваше много задни улички и поне още половин час път в този пороен дъжд. Избра да мине по гредите. Високите обувки не бяха идеалното средство за тази цел и тя пристъпваше бавно, поставяше внимателно единия си крак пред другия, както правят високо платените модели, когато вървят по подиума. Тя беше облечена в модерен бял шлифер, който обаче едва ли можеше да я предпази от дъжда. Беше прибрала под него скъпата си дамска чанта от алигаторска кожа и беше сложила шапчица на русата си коса, която, както и сините очи, беше наследила от майка си. Жената, която Монтана беше изпратил да я следи, не беше чак толкова добра. Тя се подхлъзна, падна от гредите и изруга тихо, когато се озова почти до коленете във водата, а Филомена изчезна в мъглата и дъжда.