— Направете го с водка „Грей гуус“ — заръча сър Робърт. После се обърна към мен: — Разбира се, французите правят най-хубавата водка.
Келнерите се засуетиха около нас. Разстлаха на скутовете ни колосани бели кърпи, подадоха ни менюто, появиха се сандвичи с хайвер, или, както ги наричаше сър Робърт — amuses bouches. Пристигна и бутилка минерална вода. Погледнах етикета. Беше френска. Изглежда, сър Робърт обичаше френските неща, беше франкофон — френски ресторант, френска водка, френска минерална вода. Всичко, от което имаше нужда, беше французойка.
Гледах, удивена, как той изгълта сандвича си на една хапка и направи знак за още.
— Има и диви гъби — каза ми той доволен. — Много по-добър е от онзи с раците и лютивия сос, който сервираха на коктейла. Но на коктейлите винаги е едно и също — евтино бяло вино, а храната се осигурява от нечия сестра, която просто си предлага услугите да свърши това. Исусе, на такова място можеш да получиш хранително отравяне! Готов съм да се обзаложа, че поне на няколко човека ще им прилошее тази вечер! Така им се пада — добави той, разтвори менюто и започна да го изучава. — Тук обаче това никога не може да се случи. Идвам от двайсет години. Всичко е отлично приготвено, момиче, така че си избери каквото искаш.
Като че ли в отговор, стомахът ми високо изкъркори. Хвърлих изпод мигли страхлив поглед на сър Робърт с надеждата, че не е чул. Бях изяла купа овесена каша на закуска, а това беше преди дванайсет часа. Ако не го бях срещнала, щях да се прибера право у дома — ако мрачната и неприветлива гарсониера в Бейсуотър можеше да се нарече така — и щях да изям още една купа овесена каша за вечеря.
За първи път в живота си изпитвах ужасна бедност и никак не ми беше забавно. Но когато съпругът ми ме напусна заради друга жена и взе със себе си всичко, което бяхме събрали за десетгодишния си брак, бедността изведнъж се изправи пред мен. Той беше адвокат и предвидливо беше прехвърлил апартамента и малките ни спестявания на свое име, като ми остави само табелката „Продава се“ на къщата, която вече не беше моя. И спомена за красивата двайсет и няколко годишна блондинка, която седеше до него в „нашата“ кола, когато го видях за последен път.
Което беше и причината да дойда в Лондон. Или, по-скоро, да избягам — такава беше истината. Мислех, че разстоянието ще намали силата на лошите спомени, но досега тази моя теория не беше дала резултат. Болката от преживяното беше толкова мъчителна, колкото и бедността, която заплашваше бъдещето ми, в което не се очертаваше мъжко присъствие.
Келнерът изреждаше специалитетите, но сър Роберт махна с ръка.
— Това момиче тук е гладно — каза той, като ми хвърли проницателен поглед. — Тя ще започне със супа от омари, после ще продължи с пиле по френски, печено, със зеленчуци. И донесете много хляб и масло.
— И poulet de Bresse, разбира се, сър.
Келнерът си записа, очевидно неразвълнуван от факта, че сър Робърт беше поръчал, своеволно, от мое име. Всъщност аз също нямах нищо против. В онзи момент печено пиле ми звучеше като райска храна.
За себе си, сър Робърт поръча патешко в тесто, а после — печено говеждо. А, значи обичаше месо с картофи, помислих си и се усмихнах.
— На какво се усмихваш? — запита той.
— На удоволствието от това, че съм тук — побързах да излъжа, защото още не бях сигурна дали за мен това удоволствие е голямо.
— С мен, ха? — Той повдигна скептично рунтавата си вежда.
Обърнах се и го погледнах право в суровите и безмилостни сини очи. Можеше и да поставя в опасност моето печено пиле със задаването на този въпрос, но трябваше да знам.
— Защо избрахте мен от хората, събрали се на партито? — казах.
Той се облегна назад и отпи от френската си водка, замисли се. После каза:
— Защото имаш червена коса. Защото имаш хубави крака. Защото беше сама. — Той отпи още една глътка и отново се замисли. — И защото се страхуваше.
Шокирана, аз понечих да възразя, но той махна с ръка.
— Не си прави труда да ме питаш откъде знам това. Знаеш, че е вярно.
Нямах отговор на това. Гледахме се втренчено един друг известно време. Аз отпих от коктейла си. Харесваше ми.
— Както и да е, на колко си години? — запита той.
— На трийсет.
Стиснах палци да не разбере, че лъжа, макар да не бях много сигурна защо не казах истината. Това беше започнало да ми става нещо като рефлекс или защитна реакция. Като че ли няколко години имаха някакво значение в този свят. Всъщност тогава бях на трийсет и четири и бързо се приближавах към трийсет и пет.