Филомена влезе в една странична уличка, където смело нагази в локвите, защото се беше отказала от всякаква надежда да спаси скъпите си обувки. Апартаментът й се намираше на старото палацо, което гледаше към широк канал, където, във време като това, първият етаж неминуемо се наводняваше, а нейният апартамент, който се намираше на втория етаж, със сигурност беше най-влажният във Венеция. Както и да е, думата „апартамент“ беше прекалено гръмка за единствената, макар и голяма, стая с малка баня в единия ъгъл. Тя я беше наела само защото адресът — палацо „Брева“ — беше добър, макар че дори в горещината на лятото се разнасяше мирисът на канал. А през зимата беше ужасно, вледеняващо студено. И абсолютно през всички сезони беше влажно — влагата тук беше постоянно. Хубавото, за което си струваше да се понасят неудобствата, беше, че сградата притежаваше елегантност и чар и от нея се разкриваше вълшебна гледка към канала, златните кубета на църквите и разлистените дървета във вътрешните дворове.
Филомена премина през водата на тесните улички и стигна до палацо „Брева“. Портиерът беше жена, вечно недоволна, която я посрещна кисело и й каза, че е успяла да попие с парцал водата във фоайето, но не може да се справи в онази част на сградата, която е откъм канала. Трепереща, Филомена изкачи мраморните стълби, доста изтъркани в средата, защото се използваха повече от век. Поизносени бяха и каменните перила, макар и не толкова. Фреските по тавана бяха все още прекрасни, макар и вече затъмнени от пушек и мръсотия, а от стените, които някога бяха във весел зелен цвят, но сега също бяха занемарени, се излъчваше хлад.
Филомена обичаше слънчевата светлина, обичаше горещината и тропическия климат, плажовете на Рио и Сен Тропе. С блестящата си златиста коса, с привлекателните сексапилни устни и гъвкавото си тяло, тя би могла да бъде уникално украшение на всеки един плаж. Проблемът беше в това, че непрекъснато остаряваше. Филомена беше на двайсет и осем, а в нейния свят, единствената подходяща възраст за жената беше осемнайсет. Дори двайсет и пет години вече се смятаха за множко. И как би могло да бъде иначе при непрекъснатото попълнение от млади красавици, нетърпеливи да получат златото и блясъка на живота. Каквато тя беше някога!
Отвори вратата и влезе в стаята си — нейния собствен свят. „Каква деградация!“, помисли си тя и с абсолютна незаинтересованост захвърли прогизналия си шлифер на пода. Изрита от краката си съсипаните високи елегантни обувки и свали от главата си шапчицата, от която капеше вода. Изглеждаше като раздърпана старица. Нито един нормален мъж не би я погледнал втори път. Полата й също беше мокра. Тя разкопча ципа, свали я и я остави на пода там, където беше паднала. Блузата й я последва. Загърната в одеяло и все още трепереща, отиде до прозореца и втренчи поглед в потоците дъжд, които плющяха по паважа. Силният вятър току подхващаше някоя водна струя и я запращаше встрани, а водата в каналите беше неспокойна като в открито море.
Беше краят на април и времето въобще не би трябвало да е такова. За Филомена месец май, с неговата не толкова ярка, но мека и галеща слънчева светлина, беше най-красивият месец във Венеция, макар тя да обичаше най-много месец ноември, защото тогава улиците и мостовете бяха загадъчно обвити в гъста млечна мъгла, която заглушаваше стъпките и обвиваше хората в мистерия. Във Венеция през ноември човек би могъл да бъде анонимен и понякога Филомена предпочиташе да е така.
Тя беше израснала във Венето, област с хълмове и лозя зад Венеция, в малко селце, в което баща й беше хлебарят. Това място беше далеч от блясъка на града, но макар и бедна, Филомена имаше щастливо детство. Тя посещаваше училището в близкия малък градец и беше отлична ученичка. Недоволният й баща непрекъснато й повтаряше, че притежава силен ум, но е прекалено мързелива, за да го използва.
Не беше просто мързелът. Филомена беше открила, че е красива. По онова време тя вярваше, че тези две качества, умът и красотата, са печелившата комбинация. Сега не беше толкова сигурна. Все пак вижте къде се намираше сега — сама във второкласен апартамент, продаваше дрехи, които тя самата вече не можеше да си купи, чакаше да види дали някои от нещата ще се развият така, както ги беше планирала, и дали Боб Хардуик, най-после мъртъв, не й е оставил поне един от проклетите си милиони.
Беше отишла на погребението, разбира се, защото така предявяваше правата си още на самия гроб, даваше на адвокатите и на всички други да разберат, че трябва да се съобразяват с нея. Включително и на онази кучка, неговата бивша съпруга, която лееше крокодилски сълзи, от които спиралата по миглите й се размазваше и се стичаше по бузите. Филомена винаги внимаваше и в такива случаи не носеше грим, не слагаше дори руж. Тя искаше да изглежда бледа и измъчена, интересна. И беше успяла да привлече повече от един възхитен поглед. Двама от другите опечалени дори бяха пъхнали в ръката й своите визитни картички, докато се бяха сбогували. Тя обаче знаеше, че те сигурно са женени, а тя нямаше намерение отново да минава по този път. Когато получеше онова, което й беше оставил Боб — а той винаги й беше обещавал, че ще се погрижи за нея в завещанието си в противен случай тя не би направила за него онова, което беше направила, тя щеше да се грижи сама за себе си, щеше да е свободна да избере най-подходящия мъж. И този път щеше да държи той да се ожени за нея.