Досега обаче тези планове нямаха развитие. Завещанието не беше прочетено след погребението, както тя беше очаквала, дори не бяха споменали кога ще бъде сторено това. И нейните грандиозни планове сякаш бяха изчезнали в този дъжд, залял цяла Венеция.
Загледана през прозореца, мрачно се питаше дали баща й нямаше да се окаже прав, все пак. Може би тя трябваше да си остане у дома и да стане директорка на училище вместо любовница на милионери, да учи децата, вместо да учи по-старите мъже как да се радват на живота. Може би трябваше да се омъжи за местния строител или някой като него, да има приятна и топла вила и трима синове, за които да се грижи, а после те, на свой ред, да се грижат за нея, когато остарее.
И ето, отново се връщаше на въпроса за възрастта. Беше прекалено стара, за да бъде модел, макар да се беше занимавала и с това в тийнейджърските си години. Не беше естествена пред камерата, не можеше да играе, макар и това да беше опитвала. А в момента беше прекалено късно да обмисля и възможността да стане учителка. Тя потрепери и се загърна по-плътно в одеялото. Истината беше, че нито един мъж, дори селският строител, не я беше помолил да се омъжи за него. Филомена можеше да бъде само любовница.
В очите й бликнаха сълзи, спуснаха се по деликатната извивка на скулите, надолу по красивото лице и устните й усетиха колко солени са те.
— Какво стана с мен? Къде сгреших? — запита тя четирите голи стени. — Какво ще стане с мен?
На вратата се почука. Тя бързо избърса сълзите и отиде да отвори. Беше портиерката, стара, мургава и сбръчкана, загърната в плетен вълнен шал, обута в обувки с дебели подметки и чорапи, които се бяха смъкнали и набрали при глезените. Потънала в нещастието си, Филомена си помисли, че някой ден и тя ще изглежда така, че също ще стане портиерка и никой няма да й обръща внимание, че и тя така ще наднича в живота на другите, няма да има собствен живот и може би ще го отъждествява с чуждия…
— Писмо за вас. Донесе го куриер — каза жената и й подаде голям квадратен плик. — Макар да не ми е ясно как са успели да го донесат в такова време.
Филомена взе плика, благодари и бързо тръшна вратата под носа й. Виждаше се, че нахалната и любопитна старица си умира да узнае какви са новините, които трябва да бъдат предадени толкова бързо, че дори проливният дъжд не може да попречи. Това обаче не беше нейна работа.
Филомена се отпусна на тясното легло, което през деня й служеше за диван, и започна да изучава плика. Беше от скъпите, а размерите му бяха такива, че сигурно съдържаше покана. Тя го отвори и извади гравираната картичка. И ококори очи. Беше покана, макар и не такава, каквато очакваше да получи. Беше от личната помощничка на Боб, която я канеше да се присъедини към тях, за да „празнуват живота“ на Боб на плаване по Средиземно море. Ако приемеше, щеше да получи сто хиляди долара. Ако приемеше. Те луди ли бяха? Дали Дейзи Кийн наистина мислеше, че би могла да откаже? Съобщаваше се, че завещанието на Боб ще бъде прочетено последната вечер.
Умът на Филомена започна трескаво да пресмята възможностите. За нея беше очевидно, че всичките й планове и надежди не бяха напразни, все пак.
Тя се усмихваше за първи път от дни, докато пишеше отговора. Разбира се, че приемаше, но просто за да е сигурна, тя се обади по телефона на Дейзи Кийн в Лондон. Отговориха й на първото позвъняване.
— Ало. Мис Кийн? — каза тя. — Филомена Алгарди е на телефона. — На практика, тя мъркаше в телефонната слушалка. — По повод поканата за „бдението“ на бедния Боб. Да, разбира се, ще дойда. Не бих го пропуснала за нищо на света. Ще се видим там, мис Кийн.