— Мистър Клемънт? Предполагам, че се обаждате във връзка с поканата?
— Така е. Интересува ме защо Боб Хардуик би желал моето присъствие на това „бдение“.
Тя се засмя — приятен звук. И той си спомни, че я е срещал — висока и червенокоса, със секси устни и никакъв вкус към дрехите.
— Последното желание на сър Робърт беше да заведе група свои приятели на нещо като „празнуване на неговия живот“. Всъщност той иска всички вие да се забавлявате и да прекарате добре на негови разноски. За последен път, нали разбирате. И, повярвайте ми, ако Боб можеше да е с нас на това плаване, щеше да бъде.
— Вярвам — каза Чарли, внезапно взел решение. — Ще бъда там, мис Кийн.
Той остави телефонната слушалка и погледна часовника си. Време за обяд. Навън все още беше студено и той облече връхната си дреха. Слезе по стълбите и излезе навън. Лондонското Сохо беше, както винаги, невъобразима смесица от прекалено много автомобили и прекалено много хора по тесните улици.
Беше забелязал този човек и преди. Той сякаш непрекъснато стоеше срещу офиса му и четеше вестник. Чарли видя, че мъжът го последва, и кожата му настръхна. Дали това не беше полицията? Детектив, облечен в цивилни дрехи? Хвърли бърз поглед зад себе си. Мъжът все още беше там. Чарли тръгна по-бързо. После спря, запали цигара и отново хвърли поглед през рамо. Мъжът си беше отишъл. Той въздъхна от облекчение. След като получи поканата на Боб Хардуик, макар да знаеше, че той е мъртъв, стана ужасно нервен. Усмихна се и продължи да върви. Не забеляза другия мъж, който поднови преследването — смяната беше станала незабелязано от него.
Чарли вървеше бързо, като си пробиваше арогантно път през тълпата, докато стигна до малък клуб, на чиято витрина имаше снимки на добре облечени момичета. Знакът над затворената тъмносиня врата гласеше: „Мерилинс“. Намръщеният портиер в светлосиния костюм с шапка със златна лента бързо се отдели от стената, на която се бе подпрял, за да изпуши цигарата си, а Клемънт остро му изказа недоволството си, след което влезе в клуба.
По обяд тук винаги се събираше огромна тълпа. Мъжете идваха да гледат стриптийза на момичетата, да ги гледат как танцуват на пилоните и понякога, ако си платят, те да потанцуват специално за тях. Въпреки че специалното шоу, разбира се, се разиграваше другаде — в едно скъпо имение в Париж, където и щеше да отиде Чарли след малко. Това имение беше любимото му място. Според него, нищо не можеше да надмине Екол де Нюи.
Той хвана влака за Париж от гара Ватерло, като благодари на Бога за тунела — тунела, който свързваше Лондон и Париж. След два часа щеше да е там.
Както и човекът на Монтана, който го следеше.
Глава 18.
Дейвис Фарел
Бивш бизнес партньор, заподозрян №4
Беше приятен ден в Куинс, Ню Йорк, но слънчевите лъчи, които се процеждаха през облака, само подчертаваха сивотата на улиците и непривлекателността на спуснатите капаци на магазините в най-бедната част на града, населена с емигрантски семейства, често пребиваващи тук нелегално. Почернелите тухлени сгради, по външната страна на които се виеха железните противопожарни стълби, гледаха към безрадостните улици, по които не се виждаше нито едно дърво и които малко по-нататък образуваха кръстовище. Още по-нататък бяха малките къщички, които подслоняваха само едно семейство и в които също живееха емигранти, повечето от които от Централна Америка. Те се надяваха на по-добро бъдеще, което обаче можеше да се осъществи само ако си намереха работа със заплата, която да им осигурява повече от насъщния. А без прословутата зелена карта, която да им даде статута на граждани на Съединените щати, те просто не можеха да бъдат конкурентни на пазара за работна сила.
Жените работеха като домашни прислужници в предградията и дори в Манхатън. Те поддържаха стандарт на живот, за която нито една от тях не би могла да мечтае. А мъжете биваха наемани направо от ъглите, по които висяха на групи в очакване на някаква работа за деня — да преместват мебели, да пренасят оборудване или да поддържат нечия градина или просто да свършат каквото и да е, което никой не желае, защото е неприятно или много ниско платено.
Изпращаха децата си, а те имаха много, на училище, но под фалшива самоличност, а след училище по-големите работеха в малките местни магазини — за хляб, за месо, за железарски стоки. Всъщност животът им не беше много по-различен от онзи, който бяха водили в собствената си страна, страната, за която все още мислеха като за свой „дом“, макар и да не искаха никога вече да се завърнат в нея. Америка беше за тях обетованата земя и те искаха да стигнат до това обещание за по-добър живот, да направят нещо от себе си. Единствената им друга възможност беше да грабват онази възможност, която им се предоставеше — търговия с наркотици, рекет, въоръжени грабежи, банди. Все пак, никой не беше съвършен, но всеки трябваше да оцелее.