Стафорд объркано гледаше към стената.
— Не. В единайсетте предишни завещания на Трой, които подготвих, не се споменава нищо за нея.
— Струва ми се, че не бива да се изненадваме.
Стафорд многократно бе заявявал, че вече не е в състояние да се изненада от Трой Фелан. И в бизнеса, и в личния си живот този човек беше своенравен и непредсказуем. Стафорд бе спечелил милионите си, като бе тичал след клиента си и бе гасил запалените от него пожари.
Но въпреки всичко бе изумен. Току-що бе станал свидетел на съвършено неочаквано самоубийство — човекът, който не бе ставал от инвалидния стол от години, изведнъж бе скочил на крака и бе хукнал. Сега в ръцете си държеше валидно завещание, което с няколко набързо надраскани реда прехвърляше едно от най-големите състояния в света на никому неизвестна наследничка, без изобщо да се взема предвид юридическата страна на въпроса — данъците върху наследството щяха да са жестоки.
— Трябва да пийна нещо, Тип — каза той.
— Малко рано е.
Отидоха в кабинета на мистър Фелан. Завариха всичко отключено. Сегашната секретарка и всички, които работеха на четиринайсетия етаж, все още не си бяха тръгнали. Заключиха вратата след себе си и бързо претърсиха чекмеджетата на бюрото и шкафовете. Трой бе очаквал да направят точно това — иначе никога не би ги оставил отключени. Знаеше, че Джош веднага ще се заеме с тях. В средното чекмедже на бюрото откриха договор с някакъв крематориум в Александрия, подписан пет седмици преди това. Под него имаше папка с материали за мисиите на организацията „Племена на света“.
Събраха каквото можеха да носят, после намериха Снийд и го накараха да заключи кабинета.
— Какво пише в последното завещание? — попита Снийд. Беше пребледнял, очите му бяха подути. Мистър Фелан не би могъл да умре, без да му остави нещичко, някакви средства за оцеляване. В края на краищата беше верен негов слуга цели трийсет години.
— Нямам право да кажа — отвърна Стафорд. — Ще дойда утре, за да опиша всичко. Не пускай тук никого.
— Разбира се, че няма — прошепна Снийд и отново се разрида.
Стафорд и Дърбан разговаряха в продължение на половин час с полицая, дошъл да подготви обичайния доклад за случилото се. Показаха му откъде е скочил Трой, дадоха му имената на свидетелите, описаха му, но без никакви подробности, как е подписал последното завещание. Беше самоубийство, без никакво съмнение. Обещаха да му дадат копие на доклада от аутопсията и полицаят приключи разследването още преди да е излязъл от сградата.
След това отидоха при патоанатома, за да уредят аутопсията.
— Защо аутопсия? — попита Дърбан, докато чакаха да изготвят документите.
— За да се докаже, че не е бил под влиянието на лекарства, алкохол и така нататък. Че нищо не е повлияло на разсъдъка му. Предвидил е всичко.
Наближаваше шест, когато най-накрая стигнаха до барчето на хотел „Уилърд“ близо до Белия дом, на две пресечки от кантората им. Едва след едно силно питие Стафорд успя да се усмихне за първи път.
— Помислил е за всичко, нали?
— Той е един много жесток човек — отбеляза Дърбан замислено. Стъписването отстъпваше и на негово място нахлуваше реалността.
— Искаш да кажеш „беше“.
— Не. Той все още е тук. Трой продължава да държи положението в свои ръце.
— Можеш ли да си представиш колко пари ще похарчат онези глупаци през следващия месец?
— Струва ми се зловещо да не им кажем.
— Не можем. Имаме инструкции.
В очите на адвокатите, чиито клиенти рядко разговаряха помежду си, срещата беше пример за добронамереност и сътрудничество. С най-високо самочувствие от всички беше Харк Гетис, избухлив фукльо, който от години представляваше Рекс Фелан. Харк бе настоял срещата да се състои почти веднага след като се бе върнал в кантората си на Масачузетс Авеню. Преди това, докато гледаха как качват трупа на стареца в линейката, бе подшушнал една идея на адвокатите на Ти Джей и Либигейл. Беше толкова хубава, че колегите му не можеха да възразят. Срещнаха се с Флоу, Зейдъл и Тайшен в кантората му малко след пет. Очакваше ги съдебен стенограф, бяха подготвени и две видеокамери.
Самоубийството ги караше да нервничат и това бе разбираемо. Психиатрите бяха разпитани поотделно и много подробно за наблюденията им върху мистър Фелан, преди да скочи.
И тримата не се съмняваха изобщо, че мистър Фелан е знаел какво прави, че е бил напълно вменяем и че е подписал завещанието си тъкмо в това състояние. Освен това деликатно подчертаха, че не е нужно да си психично болен, за да посегнеш на живота си.