Както всяка сутрин в продължение на близо четири месеца, Нейт отиде до прозореца и се загледа в долината Шенъндоу, простираща се пред очите му на триста метра в подножието. Тя също бе побеляла и Нейт си спомни, че наближава Коледа.
Дотогава щеше да излезе оттук. Те — лекарите и Джош Стафорд — му го бяха обещали. Замисли се за Коледа и му стана тъжно. Бе прекарал и хубави Коледи в не толкова далечното минало, когато децата бяха малки и животът беше стабилен. Сега обаче децата ги нямаше — или бяха пораснали, или майките им ги бяха взели, — а последното нещо, което искаше, бе да прекара още една Коледа в някой бар с други окаяни пияници, с които да пее коледни песнички и да се преструва, че му е весело.
Долината беше бяла и тиха, само от време на време в далечината се мяркаше по някоя кола. Трябваше да медитира десет минути — или с молитви, или с йога, както се бяха опитали да го научат. Вместо това направи няколко коремни преси и отиде да поплува.
За закуска им дадоха черно кафе и кифличка и Нейт хапна заедно със Серджо — неговия съветник, терапевт и гуру. През последните четири месеца Серджо се бе превърнал в най-добрия му приятел. Той знаеше всичко за опропастения живот на Нейт О’Райли.
— Днес ще имаш посетител — каза му Серджо.
— Кой?
— Мистър Стафорд.
— Чудесно.
Всеки контакт с външния свят бе добре дошъл предимно защото се случваше много рядко. Джош го посещаваше веднъж месечно. Двама други приятели от фирмата също бяха изминали един път трите часа с кола от Вашингтон, но имаха работа и твърде бързо си отидоха. Нейт ги разбираше.
Телевизията беше забранена заради рекламите за бира и защото твърде много предавания и филми създаваха фалшив ореол на алкохола и дори на наркотиците. Поради същите причини не им позволяваха и да четат повечето списания. На Нейт му бе все едно. След четири месеца не даваше пет пари какво става в Капитолия, на Уолстрийт или в Близкия изток.
— Кога? — попита той.
— Днес преди обяд.
— След упражненията?
— Разбира се.
Нищо не можеше да попречи на упражненията — двучасов кошмар с потене, грухтене и крещене под ръководството на безмилостен треньор — яка мускулеста дама, която Нейт тайно обожаваше.
Когато Джош дойде, той ядеше портокал в стаята си, съзерцаваше долината и си почиваше.
— Изглеждаш страхотно — каза му Джош. — Колко килограма си отслабнал?
— Седем — отвърна Нейт и потупа плоския си стомах.
— Удивително. Може би и аз трябва да прекарам известно време тук.
— Препоръчвам ти го. Храната няма никакви тлъстини и никакъв вкус. Приготвя я готвачка с чуждестранен акцент. Порциите едва покриват половин чиния и свършват след втората хапка. Ако дъвчеш бавно, обедът и вечерята отнемат близо седем минути.
— Срещу хиляда долара на ден би трябвало да дават прилична храна.
— Донесе ли ми сладки или понички, Джош? Не може да не си скрил нещо в чантата си.
— Съжалявам, Нейт. Никаква контрабанда.
— Пържени картофки?
— Съжалявам.
Нейт лайна парче портокал. Седяха един до друг и се наслаждаваха на гледката. Минутите се нижеха.
— Как я караш? — попита Джош.
— Трябва да се махна оттук, Джош. Постепенно се превръщам в робот.
— Лекарят казва, че трябва да останеш още около седмица.
— Страхотно. А после?
— Ще видим.
— Какво означава това?
— Означава, че ще видим.
— Хайде де, Джош!
— Няма да бързаме. Ще изчакаме и ще видим какво ще се случи.
— Ще мога ли да се върна във фирмата? Кажи ми!
— Не бързай, Нейт. Знаеш, че имаш врагове.
— Кой няма? Но, по дяволите, фирмата е твоя. Онези типове ще направят това, което им наредиш.
— Имаш два проблема.
— Имам хиляди проблеми. Но все пак не можеш да ме изхвърлиш на улицата.
— С фалита някак ще се оправим. С обвинителния акт обаче няма да е толкова лесно.
Никак не беше лесно и Нейт не можеше просто да се престори, че всичко е наред. Между 1992 и 1995 г. не бе декларирал около шейсет хиляди долара страничен доход.
Той хвърли портокала в кошчето за боклук и каза:
— Какво да правя, в такъв случай? Да се мотая у дома по цял ден?
— Имаш късмет.
— Тоест?
Джош трябваше да бъде деликатен. Приятелят му бе изпълзял от черна дупка. Трябваше да избягва всякакви сътресения и изненади.