— Смяташ ли, че ще ме вкарат в затвора? — попита Нейт.
— Трой Фелан умря — каза Джош и на Нейт му бе нужна минутка, преди да разбере за какво става дума.
— А… Мистър Фелан.
Нейт имаше свое собствено крило във фирмата. Беше в края на дълъг коридор, на шестия етаж, където той, двама други адвокати, половин дузина секретарки и сътрудници съдеха лекари и не се интересуваха какво става с останалата част от фирмата. Разбира се, той знаеше кой е Трой Фелан, но никога не се бе занимавал с юридическите му проблеми.
— Съжалявам — добави след малко.
— Значи не си чул?
— Тук не чувам нищо. Кога е умрял?
— Преди четири дни. Скочи от един прозорец.
— Без парашут?
— Точно така.
— И не е умеел да лети.
— Не. Не се и опита. Видях как го направи. Току-що беше подписал две завещания. Първото бях подготвил аз, а второто, окончателното, бе написал сам, собственоръчно. След това се втурна към терасата и скочи.
— И ти го видя?
— Да.
— Ау! Трябва да е бил адски откачено копеле.
В гласа на Нейт имаше шеговита нотка. Само преди четири месеца една камериерка го бе открила в стаята му в някакъв мотел, натъпкан с ром и хапчета.
— Завеща всичко на незаконна дъщеря, за която не бях чувал никога.
— Омъжена ли е? Как изглежда?
— Искам да я откриеш.
— Аз?
— Да.
— Загубила ли се е?
— Не знаем къде е.
— А колко е наследила?
— Някъде около единайсет милиарда преди облагането с данъци.
— Тя знае ли?
— Не. Дори не знае, че е мъртъв.
— А знае ли, че Трой й е баща?
— Нямам представа какво знае.
— Къде е тя?
— Смятаме, че е в Бразилия. Мисионерка е и работи с някакво диво индианско племе.
Нейт стана и се заразхожда из стаята.
— Някога прекарах там една седмица — каза той. — Бях в колежа или може би в Юридическия факултет. Беше по времето на карнавала. По улиците на Рио танцуваха голи момичета, звучеше самба, милиони хора се веселяха по цели нощи. — Гласът му заглъхна при спомена.
— Това сега не е карнавал.
— Не е. Сигурен съм. Искаш ли кафе?
— Да. Без мляко.
Нейт натисна един бутон на стената и поръча кафе по уредбата. При хиляда долара на ден му беше осигурено обслужване в стаята.
— Колко време ще остана там? — попита той, когато отново седна до прозореца.
— Трудно е да се предвиди, но смятам, че около десет дни. Не бързаме, а освен това може да се окаже сложно да бъде открита.
— В коя част на страната е?
— В западната, близо до Боливия. Организацията, за която работи, изпраща хора в джунглите, за да просвещават индианци, които още живеят в каменната ера. Проучихме нещата, доколкото можахме, и, изглежда, че се гордеят с това, че откриват най-изостаналите племена на света.
— Значи искаш най-напред да издиря нужната джунгла, после да я пребродя, за да попадна на нужното племе диваци, които да убедя, че съм приятелски настроен адвокат от Щатите и че трябвала ми помогнат да намеря една жена, която по всяка вероятност изобщо не иска да бъде намерена.
— Нещо подобно.
— Може да се окаже забавно.
— Приеми го като истинско приключение.
— Освен това по този начин ще бъда настрана от кантората, нали, Джош? Това ли е? Трябва да съм настрана, докато оправиш нещата.
— Някой трябва да отиде, Нейт. Адвокат от фирмата трябва да се срещне с тази жена, да й покаже копие от завещанието, да й го обясни и да разбере какво смята да прави оттук нататък. Това не може да бъде направено от бразилски адвокат или технически сътрудник.
— Защо аз?
— Защото всички други са заети. Знаеш как е. Бил си на въртележката повече от двайсет години. Живот в кантората, обяд в съда, сън във влака. Освен това може да се окаже добре за теб.
— Да не би да се опитваш да ме държиш настрана от улицата? Ако е така, губиш си времето. Вече съм чист. Чист и трезвен. Няма повече барове, няма повече купони, няма повече пласьори. Чист съм, Джош, завинаги.
Джош кимна, защото от него се очакваше да го направи. Ситуацията обаче му беше позната.
— Вярвам ти — каза той. Ужасно му се искаше да е истина.
На вратата се почука. Донесоха кафето на сребърен поднос.
— Ами обвиненията срещу мен? — попита Нейт след малко. — Не би трябвало да напускам страната, докато не се уредят нещата.