— Следващият път ще е последен, Нейт. Ще има погребение, ще се простим с теб и ще гледаме как те спускат в земята. Не искам това да се случи.
— Няма, кълна се.
— Тогава забрави за кантората. Напрежението там е твърде голямо.
Най-неприятното в клиниката бяха дългите периоди на мълчание или „медитация“, както ги наричаше Серджо. Пациентите трябваше да клечат като монаси в полутъмно помещение със затворени очи и да търсят вътрешен покой. Нямаше нищо против самото клечане, но когато затвореше очи, зад клепачите му се въртяха съдебни дела, битките с данъчните служби, конфликтите с бившите съпруги и най-важното — тревогите за бъдещето. Многократно се бе опитвал да си представи и разговора с Джош.
Само че остроумните забележки и бързите отговори не му се отдаваха, когато беше под напрежение. Четирите месеца почти пълна самота бяха притъпили рефлексите му. Успяваше да буди съчувствие и това бе всичко.
— Джош, не можеш просто да ме изхвърлиш.
— Работил си в съда повече от двайсет години, Нейт. Това горе-долу е средната продължителност на кариерата. Време е да се заемеш с нещо друго.
— Да лобирам примерно. Ще обядвам и вечерям с прессекретарите на жалките конгресмени.
— Ще ти намерим място. Но няма да е в съдебната зала.
— Не съм за официални обеди. Искам да водя дела.
— Отговорът е не. Можеш да останеш във фирмата. Ще печелиш предостатъчно, ще поддържаш здравето си, ще играеш голф и ще си живееш живота, стига, разбира се, данъчните да не те приберат на топло.
Беше забравил за данъчните в продължение на няколко приятни минути. Сега отново си спомни за тях, седна и изстиска малка опаковка пчелен мед в кафето си — в здравните заведения като това не допускаха употребата на захар и изкуствени подсладители.
— Седмица — две в бразилските пущинаци ще ми се отразят добре — отбеляза Нейт.
— Значи ще отидеш?
— Да.
Тъй като Нейт разполагаше с предостатъчно време за четене, Джош му остави дебела папка с материали за завещанието на Фелан и тайнствената му наследничка. Също и две книги за индианците от Южна Америка.
Нейт чете непрекъснато осем часа, като дори пропусна вечерята. Изведнъж ужасно му се прииска час по-скоро да се махне, да се впусне в това приключение. Когато към десет часа се появи Серджо, завари го да седи на леглото като монах, заобиколен от разпръснати книжа и потънал в дебрите на друг свят.
— Време е да си тръгвам — каза Нейт.
— Да, така е — кимна Серджо. — Ще оформя документите утре.
9
Спречкванията ставаха все по-ожесточени, така че наследниците на Фелан започнаха да разговарят повече с адвокатите си, отколкото помежду си, и да прекарват по-дълго време в канторите им. Мина цяла седмица, без да се появи завещанието, без да се спомене нищо за изпълнението му. Всички виждаха новото си богатство, но просто не бяха в състояние да го докоснат. Това още повече повишаваше напрежението. Неколцина адвокати бяха уволнени и заменени с други.
Мери Рос Фелан Джакман уволни своя, защото не вземаше достатъчно скъпо на час. Съпругът й беше преуспяващ ортопед с множество делови интереси. Занимаваше се с адвокати всеки ден. Новият се казваше Грит, беше речовит и влезе с гръм и трясък в операцията срещу шестстотин долара на час.
Докато чакаха, наследниците също така трупаха и дългове. Подписваха се договори за огромни къщи, доставяха се нови коли, наемаха се консултанти за всевъзможни поръчки — проектиране на покрит басейн, откриване на най-подходящия частен реактивен самолет, съвет за най-добрите породи състезателни коне. Когато наследниците не се караха помежду си, пазаруваха. Изключение правеше Рамбъл, но само защото беше малолетен. Мъкнеше се непрекъснато с адвоката си, който трупаше дългове заради клиента си.
Понякога нещата се решаваха с лавина от съдебни процеси и това започваше с едно първо втурване към съдебната зала. След като Джош Стафорд отказваше да разкрие завещанието и същевременно бе намекнал, че може би се съмнява във вменяемостта на Трой Фелан, адвокатите на наследниците най-накрая изпаднаха в паника.
Десет дни след самоубийството Харк Гетис отиде до съда на окръг Феърфакс, Вирджиния, и внесе иск „за принудително разкриване на последната воля и завещание на Трой Л. Фелан“. С финеса на амбициозен адвокат, с когото всички би трябвало да се съобразяват, той подхвърли новината на един репортер от „Поуст“. Разговаряха цял час след подаването на иска, с някои неофициални коментари и други, посветени на славата на адвоката. Фотографът направи снимки.