Странното бе, че Гетис бе подал иска от името на всички наследници на Фелан. Бе вписал имената и адресите им, сякаш бяха негови клиенти. Изпрати им копия по факса веднага щом се върна в кантората си. Само няколко минути след това телефонът се подпали.
Статията в сутрешния брой на „Поуст“ беше украсена с голяма снимка на Харк, леко намръщен, подпрял брадичка с ръка. Статията беше дори по-голяма от това, което бе предполагал. Прочете я много рано сутринта в едно кафене, после бързо подкара колата си към кантората.
Два часа по-късно, малко след девет, канцеларията на съда във Феърфакс се изпълни с адвокати — доста повече от обикновено. Пристигаха на малки компактни групи, говореха на служителите с кратки, сбити изречения и полагаха всячески усилия да не си обръщат внимание едни на други. Исковете им бяха формулирани различно, но всички държаха на едно и също — да бъдат признати за участници в делото и да видят самото завещание.
В съда в окръг Феърфакс подобни въпроси се поверяваха на един от десетината съдии по произволен принцип. Исковете за завещанието на Фелан попаднаха на бюрото на достопочтения Ф. Пар Уайклиф, на трийсет и шест, юрист с малък опит, но с големи амбиции. Той се развълнува истински от възможността да се занимава с този престижен случай.
Кабинетът му беше в сградата на Окръжния съд и през цялата сутрин съдия Уайклиф преглежда подадените в канцеларията документи. Носеха му исковете, а той ги четеше веднага.
След като нещата се поуспокоиха, той се обади на Джош Стафорд и се представи. Поговориха любезно в продължение на няколко минути, предпазливо и сдържано, защото се задаваха по-тежки проблеми. Джош никога не бе чувал за съдия Уайклиф.
— Има ли завещание? — попита съдията най-накрая.
— Да, има, ваша светлост. — Джош подбираше думите си внимателно. В щата Вирджиния укриването на завещание беше престъпление. Ако съдията искаше да знае, просто трябваше да му каже.
— Къде е то?
— При мен в кантората ми.
— Кой е изпълнителят?
— Аз.
— Кога възнамерявате да пристъпи към изпълнението му?
— Клиентът ми пожела да изчакам до петнайсети януари.
— Хм… Някаква конкретна причина?
Имаше такава. Трой искаше алчните му деца да се впуснат в безразсъдно харчене още веднъж, преди да дръпне килимчето изпод краката им. Това беше жестоко и зловещо — типично за Трой.
— Нямам представа — отвърна Джош. — Завещанието е саморъчно написано. Мистър Фелан го подписа секунди преди да се самоубие.
— Собственоръчно написано завещание?
— Да.
— Вие не бяхте ли с него?
— Бях. Това е дълга история.
— Може би трябва да я чуя.
— Може би.
Джош имаше ужасно много работа. Уайклиф нямаше, но говореше така, сякаш всяка минута му е планирана. Уговориха се да се срещнат на обяд, на сандвич в кабинета на съдията.
Серджо не хареса идеята Нейт да пътува до Южна Америка. След близо четири месеца при строгия режим в клиниката, където вратите и прозорците бяха заключени, а по-нататък невидим надзирател с пушка наблюдаваше пътя и където телевизията, филмите, игрите, списанията и телефоните бяха под постоянен контрол, връщането към нормалния свят нерядко имаше травматизиращ ефект. Връщането през Бразилия беше повече от рисковано.
На Нейт му беше все едно. Не беше в клиниката по нареждане на съда. Джош го бе изпратил там и след като искаше от него да си поиграе на криеница в джунглата, нямаше нищо против. Серджо можеше да приказва каквото си иска.
Седмицата преди изписването се оказа кошмарна. Диетата, напълно лишена от мазнини, сега стана с ниско съдържание на мазнини. Започнаха да му дават неизбежните съставки като сол, пипер, сирене и краве масло, за да подготвят организма му за злините на външния свят. Стомахът му се разбунтува и той отслабна с още килограм и половина.
— Това ще ти създаде само бегла представа за нещата, които те очакват там — казваше Серджо доволно.
По време на терапевтичните сеанси се караха, което беше нещо обикновено за клиниката Уолнът Хил. Кожата на пациентите трябваше да загрубее, острите им ръбове трябваше да се загладят. Серджо започна да се отчуждава от пациента си. Твърде често сбогуването беше болезнено и предпочиташе да скъси сеансите и да се държи високомерно.
Съзрял края, Нейт взе да брои часовете.