Съдия Уайклиф се поинтересува от съдържанието на завещанието, но Джош любезно отказа да го коментира. Ядяха пикантни сандвичи на масичката в малкия кабинет на съдията. Законът не го задължаваше да разкрие какво пише в документа, поне на този етап. Уайклиф просто преминаваше чертата с въпроса си, но любопитството му беше разбираемо.
— Донякъде съчувствам на подалите тези искове — отбеляза той. — Те имат право да знаят какво пише в завещанието. Защо трябва да се отлага?
— Просто изпълнявам волята на клиента си — отвърна Джош.
— Рано или късно ще трябва да го оповестите.
— Разбира се.
Уайклиф придърпа бележника си до чинията и присви очи над очилата си.
— Днес е двайсети декември. Преди Коледа не можем да съберем всички. Какво ще кажете за двайсет и седми?
— Какво имате предвид?
— Тогава да се прочете завещанието.
Идеята изведнъж се хареса ужасно на Джош и той едва не се задави с парче кисела краставичка — да съберат всички заедно в тясната съдебна зала на Уайклиф, наследниците на Фелан, антуража им, новите им приятели и използвачите около тях, самодоволните им адвокати… Разбира се, пресата също щеше да бъде уведомена. Докато дъвчеше следващото парче краставичка и гледаше малкия си черен бележник, едва сдържаше усмивката си. Вече чуваше стенанията и пъшканията, долавяше потреса, пълното изумление, сподавените ругатни. После, когато осъзнаеха как е постъпил с тях любимият им баща, щеше да има и ридания.
Това щеше да бъде зловещ, славен, абсолютно уникален момент в историята на американските съдилища и Джош изведнъж стана нетърпелив.
— Нямам нищо против — кимна той.
— Добре. Ще уведомя страните веднага щом успея да определя кои точно са те.
— Ще е от полза да знаете, че има шест деца и три бивши съпруги, така че има девет групи адвокати.
— Надявам се съдебната ми зала да ги побере.
Ще се пръсне по шевовете, едва не каза Джош. Наблъскани един до друг хора, пликът се отваря при пълна тишина, никой не смее да помръдне, после се чуват изумяващите думи.
— Предлагам вие да прочетете завещанието — каза Джош.
Уайклиф възнамеряваше да го направи. И той като Джош си представяше претъпканата зала. Това щеше да е един от най-интересните моменти в кариерата му — да прочете завещание, което разпределя единайсет милиарда.
— Предполагам, че ще възбуди някои страсти — отбеляза съдията.
— И то какви.
Негова светлост се подсмихна.
10
Преди последната криза Нейт бе живял в стар блок в Джорджтаун. Беше купил апартамента на изплащане след втория си развод. Сетне го беше загубил заедно с всичко останало, така че буквално нямаше къде да прекара първата си нощ на свобода.
Както винаги Джош бе организирал напускането му много внимателно. Пристигна в клиниката в уречения ден и час с брезентова торба, в която имаше нови, добре изгладени фланелки и къси панталони за пътуването на юг. Беше подготвил паспорта и визата му, предостатъчно пари, множество инструкции и напътствия, самолетните билети, плана за действие. Сетил се бе дори и за аптечка.
Нейт не получи повод да се почувства разстроен. Сбогува се с неколцина от персонала, защото повечето бяха заети с ежедневната си работа и защото тук избягваха сбогуванията. Мина гордо през портала след чудесни трезви 140 дни, прочистен, с тен, във форма, значително отслабнал — беше на килограмите, на които бе преди двайсет години.
Шофираше Джош. През първите пет минути мълчаха. Снегът, покрил всичко наоколо, бързо изтъня, когато слязоха от планината. Беше 22 декември. Радиото свиреше много тихо.
— Би ли спрял това? — попита Нейт.
— Кое?
— Радиото.
Джош натисна бутона и музиката, която не бе чувал, утихна.
— Как се чувстваш? — попита той.
— Ще спреш ли пред първия крайпътен магазин?
— Разбира се. Защо?
— Защото искам да пийна нещо.
— Много смешно.
— Имах предвид голяма кока-кола.
След малко спряха и си взеха безалкохолни напитки и фъстъци. Жената на касата им пожела весела Коледа, но Нейт не можа да отвърне. След това се качиха в колата и Джош подкара към летище Дълес, което бе на два часа път.
— Полетът ти е до Сао Пауло, където ще чакаш три часа, за да хванеш самолета за един град, който се нарича Кампо Гранде.
— Онези хора говорят ли английски?
— Не. Те са бразилци. Говорят португалски.