— Разбира се.
— Но на летището непременно ще намериш хора, които знаят английски.
— Голям ли е Кампо Гранде?
— Половин милион жители, но той не е крайната ти цел. Оттам ще вземеш вътрешен полет до още по-малко градче на име Корумба.
— И самолетът ще е по-малък, нали?
— Да. Също като тук.
— Не знам защо, но идеята да летя с малко бразилско самолетче не ме изпълва с възторг. Помогни ми, Джош, започвам да ставам нервен.
— Или това, или шест часа с автобус.
— Давай нататък.
— В Корумба ще се срещнеш с местен адвокат, който се казва Валдир Руиз. Знае английски.
— Ти говори ли с него?
— Да.
— Успя ли да го разбереш?
— Да. Почти всичко. Много приятен човек. Работи за петдесет долара на час, ако можеш да го повярваш.
— Колко голям е Корумба?
— Деветдесет хиляди жители.
— Значи там ще мога да намеря храна, вода и място за спане.
— Да, Нейт, ще имаш стая, което не може да се каже за тук.
— Ох!
— Съжалявам. Искаш ли да се откажеш?
— Да, но няма да го направя. Целта ми е да се измъкна от тази страна, преди отново да съм чул коледните звънчета. Готов съм да спя две седмици и в някоя канавка, стига да избегна данданията тук.
— Не е канавка, а приличен хотел.
— Какво трябва да правя с този Валдир?
— В момента той ти търси водач, който да те заведе в Пантанал.
— Как? Със самолет? С хеликоптер?
— Най-вероятно с корабче. Доколкото можах да разбера, там има само реки и блата.
— И змии, алигатори и пирани.
— Какъв бъзльо си само! Мислех, че искаш да отидеш.
— Искам. Карай по-бързо.
— Успокой се. — Джош посочи куфарчето на задната седалка и добави: — Отвори го. Това е ръчният ти багаж.
Нейт го взе и изсумтя.
— Тежи цял тон. Какво има вътре?
— Полезни неща.
Беше от кафява кожа, съвсем ново, но на вид го докарваше на дълго употребявана вещ. Беше достатъчно голямо, за да побере малка библиотека. Нейт го сложи върху коленете си и го отвори.
— Играчки.
— Това малко сиво нещо е цифров телефон, последна дума на техниката — обяви Джош важно, горд с нещата, които бе събрал. — Когато стигнеш в Корумба, Валдир ще ти уреди да се свържеш към местната централа.
— Значи в Бразилия имат телефони.
— Много. Истината е, че телекомуникациите там процъфтяват. Почти всички имат мобилни телефони.
— Горките хора. А това какво е?
— Компютър.
— За какво ми е, по дяволите?
— Последен модел. Виж колко е малък.
— Дори не мога да разчета буквите на клавиатурата.
— Можеш да го свържеш с телефона и да получаваш електронна поща.
— Страхотно. Значи трябва да правя това сред блатата, пред очите на змиите и крокодилите?
— Както искаш.
— Та аз дори в кантората не използвам електронна поща.
— Не е заради теб, а заради мен. Искам да знам какво става. Когато я намериш, искам да науча незабавно.
— Какво е това, Джош?
— Най-хубавата играчка в кутийката. Сателитен телефон. С него можеш да се свързваш от всяка точка на земята. Ако батериите са заредени, винаги ще можеш да ме откриеш.
— Нали току-що каза, че имали страхотни телефонна система.
— Не и в Пантанал. Това са хиляда квадратни мили блата. Няма никакви градове, хората са малко. След като тръгнеш от Корумба, този сателитен телефон ще бъде единствената ти връзка със света.
Нейт отвори твърдата пластмасова кутия и се вгледа в лъскавото апаратче.
— Колко ти струваше това?
— На мен ли? Нищо.
— Добре, колко струваше на наследството на Фелан?
— Четири хиляди и четиристотин долара. Заслужава си цената.
— А моите индианци имат ли електричество? — Нейт заразглежда наръчника.
— Не, разбира се.
— Тогава как ще зареждам батериите?
— Има резервна батерия. Ще трябва да измислиш нещо.
— Дотук с мечтите за спокойно пътуване.
— Всичко ще бъде много спокойно. Когато стигнеш, ще си ми благодарен за тези играчки.
— Мога ли да ти благодаря сега?
— Не.
— Благодаря, Джош. За всичко.
— Моля, няма защо.
Седнаха на малка маса срещу бара в препълнения с хора терминал, поръчаха си кафе и зачетоха вестници. Джош сякаш се притесняваше заради алкохола наоколо. Нейт не реагираше, макар че неоновата реклама за бира „Хайнекен“ беше повече от примамлива.