Влезе уморен, кльощав Дядо Коледа, търсещ деца, на които да раздава евтини подаръци от торбата си. Елвис Пресли пееше „Синя Коледа“ от джубокса в ъгъла. Беше пълно с хора, шумът можеше да ти изпили нервите — всички се прибираха у дома за празниците.
— Добре ли си? — попита Джош.
— Да, много. Защо не си тръгваш? Сигурен съм, че можеш да правиш нещо по-полезно.
— Ще остана.
— Джош, аз съм добре. Ако си мислиш, че само чакам да си тръгнеш, за да отида на бара и да се нагълтам с водка, грешиш. Нямам желание да пия. Отървах се от това и се чувствам много горд.
Джош го изгледа малко глуповато, отчасти защото приятелят му бе отгатнал мислите му съвсем точно. Запоите му бяха легендарни. Ако решеше да започне, алкохолът на летището едва ли щеше да му стигне.
— Не се безпокоя за това — излъга той.
— Тогава си тръгвай. Вече съм голямо момче и ще се оправя.
Сбогуваха се на изхода — топла прегръдка и обещание да се чуват по телефона едва ли не на всеки кръгъл час. Нейт нямаше търпение да се настани на мястото си в първа класа. Джош имаше да върши хиляди неща в кантората.
Джош тайно бе взел някои предпазни мерки. Най-напред бе откупил мястото до Нейт. Той щеше да е до прозореца, но съседната седалка щеше да остане празна. Нямаше смисъл да изкушава съдбата, като рискува някой жаден бизнесмен да седне до Нейт и да започне да се налива с уиски и вино. Билетите струваха повече от седем хиляди долара в двете посоки, но парите не бяха от значение. След това си бе направил труда да се свърже с авиокомпанията и да обясни ситуацията с Нейт. Уговори се да не му сервират алкохол при никакви обстоятелства и за всеки случай предаде на стюардесата специално писмо, с което да убеди Нейт, ако се наложи.
В самолета сервираха на Нейт портокалов сок и кафе. Той се уви с тънкото одеяло и се загледа в прострелия се отдолу Вашингтон, докато самолетът на „Вариг“ се изкачваше към облаците.
Изпитваше известно облекчение от измъкването си — от Уолнът Хил и Серджо, от града с вечното му бързане и напрежение, от неприятностите с бившата му жена и кашата, която бе забъркал с данъците. На височина от десет хиляди метра Нейт почти взе решение никога повече да не се връща.
Всяко връщане към реалността беше изпитание за нервите. Страхът от нова криза винаги беше налице, една скрит под повърхността. Сега най-много го плашеше фактът, че му се бе случвало толкова много пъти — чувстваше се като ветеран. Както при спечелените дела или жените си сега можеше да ги сравнява. Винаги ли щеше да има още един път?
Докато вечеряше, си даде сметка, че Джош е действал зад кулисите. Не му предложиха вино. Започна да се храни предпазливо, като човек, който допреди няколко дни в продължение на четири месеца е ял само най-хубавите марули на света — без мазнини, без захар, без нищо излишно. Последното нещо, което искаше, бе разстроен стомах.
Подремна малко, но беше уморен от спане. Като претрупан с работа адвокат и нощна птица бе свикнал да се справя с много малко сън. През първите дни в клиниката го бяха тъпкали с хапчета и спеше по десет часа в денонощие. Дори и да умираше, не би могъл да се бори с тях.
Отвори куфарчето с новите си играчки на седалката до себе си и започна да чете инструкциите за ползване. Сателитният телефон го заинтригува, макар и да не му се вярваше, че ще е принуден да го използва.
Един друг телефон също привлече вниманието му — това беше последното техническо нововъведение в гражданската авиация, елегантно малко устройство, буквално скрито в стената до седалката му. Взе го и се обади на Серджо у дома. Прекъсна вечерята му, но въпреки всичко терапевтът му се зарадва, че го чува.
— Къде си? — попита го.
— В един бар — отговори Нейт съвсем тихо, защото светлините в кабината бяха изгасени.
— Много смешно.
— Предполагам, че съм някъде над Маями. Остават ми още осем часа. Открих бордовия телефон и реших да го изпробвам.
— Значи всичко е наред?
— Разбира се. Липсвам ли ти?
— Още не. А аз на теб?
— Шегуваш ли се? Аз съм свободен човек и летя към джунглата, за да преживея фантастично приключение. Ще ми липсваш по-късно, окей?
— Окей. Нали ще се обадиш, ако имаш проблеми?
— Няма да има проблеми, Серджо. Не и този път.
— Само така, приятелю.
— Все пак ти благодаря.
— Няма защо. Непременно се обади.