Въпреки горещината на задната седалка на таксито, градът му се стори приятно, лениво място. Улиците бяха широки, павирани, с дървета от двете страни. Търговците стояха под сенниците на магазините си и чакаха клиенти или разговаряха помежду си. Младежи се шмугваха между колите, възседнали малки мотоциклети, босоноги деца ядяха сладолед по тротоарите.
Когато наближиха центъра, колите изведнъж се наредиха плътно една зад друга и спряха. Шофьорът промърмори нещо, но не беше особено обезпокоен. При такава ситуация колегите му от Ню Йорк освирепяваха и бяха готови да убиват.
Това обаче беше Бразилия, а Бразилия се намираше в Южна Америка. Часовниците тук се въртяха по-бавно. Нищо не беше спешно. Времето не беше важно. Можеш да свалиш часовника си, каза си Нейт, но не го свали. Облегна се удобно и вдъхна нажежения въздух.
Хотел „Палас“ беше в центъра на града, на улица, която се спускаше полегато към река Парагвай, течаща величествено в далечината. Нейт даде на шофьора шепа реали и търпеливо зачака да си получи рестото. Благодари му доколкото можа на португалски: „Obrigado“, шофьорът се усмихна и изломоти нещо, което Нейт не разбра. Вратите към фоайето бяха отворени както всички врати по тротоарите в Корумба.
Първото, което чу, когато влезе, бяха крясъците на няколко души от Тексас. Групата им напускаше хотела, повечето бяха пияни и във весело настроение, радостни, че ще се приберат у дома за празниците. Нейт седна пред един телевизор далеч от тях и изчака, докато освободят терена.
Стаята му беше на осмия етаж. За осемнайсет долара на вечер му бе предоставено доста скромно за американските стандарти помещение, с тясно, много ниско легло. Ако това отгоре беше матрак, значи бе прекалено тънък. За пружина не можеше да се говори. Имаше също бюро и стол, климатик на прозореца, малък хладилник с минерална вода, безалкохолни напитки и бира. Банята беше чиста, имаше сапун и много кърпи. Не е зле, каза си. В края на краищата бе се впуснал в приключение. Хотелът не беше „Риц“, но несъмнено ставаше за нощуване.
Опитите му да се свърже с Джош отнеха половин час. Пречеше езиковата бариера. Телефонистката на хотела знаеше достатъчно английски, колкото да го свърже с оператора на централата, но оттам нататък можеше да се оправи само на португалски. Опита с новия мобилен телефон, но все още не го бяха свързали с местната мрежа. Нейт се изпъна на ниското легло и заспа.
Валдир Руиз беше нисък и слаб, със светлокафява кожа и малка глава, почти без коса, ако не се броят няколкото кичура, които бяха намазани с нещо лъскаво и пригладени назад. Очите му бяха черни и заобиколени от множество бръчки — резултат от трийсет години сериозно пушене. Беше на петдесет и две. На седемнайсет бе прекарал една година в дома на семейство от Айова като студент на разменни начала по някаква програма на Ротарианския клуб. Гордееше се с английския си, макар че в Корумба не му се налагаше да го използва често. Повечето вечери гледаше Си Ен Ен и американска телевизия, за да го поддържа.
След престоя в Айова бе завършил колеж в Кампо Гранде, после правен факултет в Рио. Бе се върнал в Корумба неохотно, за да работи в малката кантора на чичо си и да се грижи за възрастните си родители. Търпеше ленивото темпо на живота в Корумба от толкова време, че не искаше да си спомня, и непрекъснато си мислеше какво ли би било, ако бе останал в големия град.
Въпреки всичко беше приятен човек и доволен от живота както повечето бразилци. Работеше в малък кабинет, само той и секретарката му, която отговаряше на телефонните обаждания и пишеше на машина. Валдир обичаше да се занимава с недвижими имоти — сделки, договори и други такива. Не ходеше в съда, защото тази институция не беше толкова съществена за практикуващите право в страната. Съдебните дела бяха рядкост. Американската съдебна система не бе успяла да си пробие път толкова на юг. Валдир се удивляваше на нещата, които правеха и говореха американските адвокати по телевизията. Защо толкова се натискат да им обръщат внимание? — питаше се често. Устройваха пресконференции, появяваха се в различни предавания и говореха за клиентите си… Подобно нещо беше нечувано в Бразилия.
Кантората му беше на три пресечки от хотел „Палас“ в обширен сенчест парцел, който чичо му бе купил преди години. Големи дървета хвърляха дебела сянка над покрива, така че Валдир държеше прозорците си непрекъснато отворени. Обичаше тихите шумове на улицата. В три и петнайсет вдигна глава и видя, че някакъв мъж, когото никога не бе срещал, спря пред вратата и заоглежда къщата. Явно беше чужденец. Американец. Разбра, че е мистър О’Райли.