Секретарката им донесе кафе — силната подсладена напитка, която бразилците пият в малки чашки по цял ден, и Нейт моментално се пристрасти към нея. Седеше в кабинета на Валдир, с когото вече разговаряха като стари приятели, и разглеждаше обстановката — поскръцващ вентилатор на тавана, отворени прозорци, през които долитаха приглушените звуци на улицата, прашни, подравнени папки зад гърба на Валдир, протрити дъски на пода. Беше много топло, но не неприятно. Нейт имаше чувството, че е попаднал в някакъв филм, заснет преди петдесет години.
Валдир се свърза с Вашингтон и поиска Джош. Поговориха малко, после подаде слушалката на Нейт.
— Здрасти, Джош.
Джош явно изпита облекчение, когато чу гласа му. Нейт му разказа за пътуването си до Корумба, като специално подчерта, че се чувства добре, че все още е трезвен и очаква с нетърпение остатъка от приключението.
Валдир отиде в единия ъгъл и се зачете в някаква папка, уж че не се интересува от разговора, но попиваше всяка дума. Защо Нейт О’Райли толкова се гордееше с факта, че е трезвен?
Когато телефонният разговор свърши, Валдир разгъна авиационна карта на щата Мато Гросо до Сул, голям горе-долу колкото Тексас, и посочи Пантанал. Заемаше почти цялата северозападна част на щата и продължаваше в Мато Гросо на север и Боливия на запад. Стотици реки и потоци се преплитаха като капиляри през блатата. Нямаше градове и села. Нямаше магистрали и пътища. Стотици хиляди квадратни мили блата, както пишеше в една от многобройните информации, които му бе подготвил Джош.
Валдир запали цигара и двамата започнаха да изучават картата. В западния й край, близо до Боливия, имаше четири червени кръстчета.
— На тези места има племена — обясни Валдир и ги посочи. — Гуато и ипикас.
— Големи ли са? — попита Нейт, когато за пръв път доби истинска представа за района, който трябваше да претърси, за да открие Рейчъл Лейн.
— Истината е, че не знаем — отговори Валдир бавно, като произнасяше думите старателно. Опитваше се да впечатли американеца с английския си. — Преди сто години е имало много повече. С всяко поколение обаче броят им намалява.
— Какви са контактите им с външния свят?
— Почти никакви. Начинът им на живот не се е променил от хиляда години. Търгуват по малко с лодките по реките, но нямат никакво желание да се променят.
— А знае ли се къде има мисионери?
— Трудно е да се каже. Разговарях с министъра на здравеопазването на щата Мато Гросо до Сул. Познавам го лично, а в неговото министерство имат представа в кои райони работят мисионерите. Освен това говорих с представител на нашето бюро по индианските въпроси. — Валдир посочи две от кръстчетата. — Тук са индианците гуато. Вероятно в този район има мисионери.
— Известни ли са имената им? — попита Нейт, но този въпрос беше ненужен. Според написаното от Джош на Валдир не бяха дали името Рейчъл Лейн. Бяха му казали само, че работи за организацията „Племена на света“, но само толкова.
Бразилецът се усмихна и поклати глава.
— Щеше да е много лесно. Трябва да си даваш сметка, че в Бразилия имат мисии най-малко двайсет американски и канадски организации. Да се влезе в страната ни не е никакъв проблем, не е проблем и да се движиш навсякъде в нея. Особено в слаборазвитите райони. Всъщност никой не се интересува кой ходи там и с какво се занимава. Приемаме, че след като са мисионери, би трябвало да са почтени хора.
Нейт посочи Корумба и след това най-близкото червено кръстче.
— За колко време може да се стигне от тук до там?
— Зависи. Около час със самолет. С корабче ще са нужни от три до пет дни.
— В такъв случай, къде е самолетът ми?
— Не е толкова лесно — отговори Валдир, разгърна още една карта и я разстла върху другата. — Това е топографската карта на Пантанал. Тези тук са фазенди.
— Какво?
— Големи ферми.
— Мислех, че там са само блата.
— Не. Има доста места, които са достатъчно високи, за да може на тях да се отглежда добитък. Тези ферми са създадени преди двеста години и все още съществуват. Само до някои от тях обаче може да се стигне с корабче, така че останалите използват малки самолети. Пистите са обозначени със синьо.