Тримата психиатри са седнали точно срещу мен — всяко семейство е наело по един. На сгънати картончета пред тях са изписани имената им: доктор Зейдъл, доктор Флоу, доктор Тайшен. Разглеждам очите и лицата им. Тъй като трябва да изглеждам нормален, налага се да ги погледна в очите.
Очакват от мен да направя нещо смахнато, но аз ще ги изям за обяд.
Стафорд ще ръководи представлението. Когато всички са се настанили и камерите са включени, той започва:
— Името ми е Джош Стафорд и съм адвокат на мистър Трой Фелан, който седи вдясно от мен.
Заемам се с докторите един по един, лице в лице, очи в очи, докато не мигнат и не отклонят поглед. И тримата са с тъмни костюми. Зейдъл и Флоу имат рошави бради. Тайшен е с папийонка и няма вид на повече от трийсетгодишен. Семействата бяха получили правото да наемат когото си поискат.
— Целта на тази среща — продължава Стафорд — е да дадем възможност на група психиатри да прегледат мистър Фелан и да определят психическото му състояние във връзка с подписването на завещанието му. В случай че господата установят пълната му вменяемост, мистър Фелан възнамерява да подпише завещание, с което ще се разпореди какво да стане с имуществото му след неговата смърт.
Стафорд чуква с химикалката си върху дебелото два сантиметра завещание, което е пред нас. Сигурен съм, че камерите снимат в едър план, както и че при вида на документа по гърбовете на децата ми и жените ми, пръснати на различни места в сградата ми, полазват тръпки.
Не са виждали завещанието и нямат такова право. Завещанието е личен документ, който може да се отвори само след смъртта. Наследниците могат само да гадаят за съдържанието му. Моите наследници са чували единствено намеци — лъжи, които съм планирал внимателно.
Беше им внушено, че състоянието ми някак си ще бъде разпределено справедливо между децата, а бившите ми съпруги ще получат щедри подаръци. Те знаят това. Те го чувстват. Молили са се горещо седмици, дори месеци наред. За тях въпросът е на живот и смърт, защото са затънали в дългове. Предполага се, че завещанието, което сега е пред мен, ще ги направи богати и ще сложи край на караниците. Подготви го Стафорд и с мое разрешение очерта пред адвокатите им съдържанието му в общи линии. Всяко от децата трябваше да получи между триста и петстотин милиона, а всяка от бившите ми съпруги — по петдесет. Бях се погрижил за тези жени много добре при разводите, но, разбира се това отдавна е забравено.
Общата стойност на подаръците за семействата възлизаше на около три милиарда долара. Властите щяха да приберат няколко милиарда, а останалото отиваше за благотворителност.
Значи е разбираемо защо са тук, напудрени, издокарани и трезви (през повечето време), защо следят със стаен дъх мониторите, очакват и се надяват старецът да се справи. Сигурен съм, че са казали на психиатрите си: „Не бъдете прекалено взискателни към стария. Искаме го нормален.“
След като всички са толкова доволни, тогава защо е нужен този цирк с прегледа? Защото ще ги прецакам за последен път и искам да го направя както трябва.
Психиатрите са моя идея, но децата ми и техните адвокати са твърде тъпи, за да го осъзнаят.
Започва Зейдъл:
— Мистър Фелан, можете ли да ни кажете коя дата сме днес, колко е часът и къде се намираме?
Чувствам се като първокласник. Отпускам брадичката си на гърдите и мълча като пън достатъчно дълго, за да се изправят на нокти и да зашептят: „Хайде, смахнато дърто копеле! Не може да не знаеш кой ден сме днес!“
— Понеделник — казвам благо. — Понеделник, девети декември 1996 година. Намираме се в моя офис.
— Колко е часът?
— Около два и половина следобед — отговарям. — Не нося часовник.
— А къде се намира вашият офис?
— В Маклийн, Вирджиния.
Флоу се навежда към микрофона.
— Можете ли да изредите имената на децата си и рождените им дати?
— Не. Имената може би, но не и рождените дати.
— Добре, кажете ни имената.
Не бързам. Рано е да се показвам умен. Искам да се потят още.
— Трой Фелан младши, Рекс, Либигейл, Мери Рос, Джийна и Рамбъл. — Произнасям ги така, сякаш дори мисълта за тях ми причинява болка.
Флоу има право на допълнителен въпрос.
— Имало е и седмо дете, нали?
— Да.
— Помните ли името му?
— Роки.
— Какво се случи с него?