— Мистър Фелан, къде сте роден?
— В Монтклеър, Ню Джърси.
— Кога?
— На дванайсети май хиляда деветстотин и осемнайсета.
— Какво беше моминското име на майка ви?
— Шоу.
— Кога почина тя?
— Два дни преди нападението на Пърл Харбър.
— А баща ви?
— Какво баща ми?
— Кога почина той?
— Не знам. Изчезна, когато бях малък.
Зейдъл поглежда към Флоу, който държи пред себе си списък с въпроси.
— Коя е най-малката ви дъщеря? — пита Флоу.
— От кое семейство?
— Хм… От първото.
— Мери Рос.
— Точно така.
— Разбира се, че е така.
— В кой колеж отиде да учи тя?
— В Тулейн, Ню Орлиънс.
— Какво учеше?
— Нещо средновековно. След това се омъжи несполучливо, както и останалите. Предполагам, че са наследили това умение от мен. — Представям си как замират и настръхват. И виждам как адвокатите и сегашните им брачни и всякакви други партньори се усмихват тайничко, защото никой всъщност не може да оспори факта, че браковете ми са били калпави.
Потомството ми е още по-калпаво.
Флоу изведнъж решава да приключи този рунд. Тайшен е влюбен в парите.
— Притежавате ли контролния пакет на „Маунтън Ком“?
— Да. Сигурен съм, че го пише някъде из книжата пред вас. Акциите на компанията са на пазара.
— Каква беше първоначалната ви инвестиция?
— Към осемнайсет долара за акция, за десет милиона акции.
— А сега…
— Вчера приключи на двайсет и един за акция. След увеличаването на капитала и разрастването й в момента пакетът струва около четиристотин милиона. Този отговор удовлетворява ли ви?
— Да. Мисля, че да. На колко фирми държите контролния пакет акции?
— На пет.
Флоу поглежда към Зейдъл и аз започвам да се чудя още колко ще продължи всичко това. Изведнъж изпитвам ужасна умора.
— Други въпроси? — обажда се Стафорд. Не бива да припираме, защото искаме да останат абсолютно удовлетворени.
— Възнамерявате ли да подпишете ново завещание днес? — пита Зейдъл.
— Да, имам такова намерение.
— Това пред вас ли е?
— Да.
— Завещанието предоставя ли на децата ви значителна част от имуществото ви?
— Да.
— Готов ли сте да го подпишете сега?
— Да.
Зейдъл внимателно оставя химикалката си на масата, скръства ръце на гърдите си и поглежда към Стафорд.
— Според мен в настоящия момент мистър Фелан е напълно вменяем и може да подпише завещанието си. — Казва го с голяма тежест, сякаш изпълнението ми го е накарало дълго да се колебае.
Другите двама бързат да не останат по-назад.
— Нямам никакви съмнения относно психическото му здраве — заявява Флоу на Стафорд. — Умът му ми се струва невероятно бистър.
— Нямате съмнения, така ли? — пита Стафорд.
— Никакви.
— Доктор Тайшен?
— Не бива да се заблуждаваме. Мистър Фелан знае съвсем точно какво прави. Умът му е по-бърз от нашите.
О, благодаря! Това означава много за мен. Вие сте шайка психари, които се боричкате, за да спечелите стотина хиляди годишно. Аз съм направил милиарди, а вие ме галите по главата и ми казвате колко съм умен.
— Значи мнението е единодушно? — пита Стафорд.
— Да, абсолютно. — Кимат като откачени.
Стафорд бутва завещанието към мен и ми подава химикалка. Поемам я и казвам:
— Това е последната воля и завещание на Трой Фелан, което отменя всички предишни завещания, заедно с техните поправки и допълнения. — Написано е на деветдесет страници от Стафорд и някой във фирмата му. Разбирам концепцията, но конкретният текст не ми е познат. Не съм го чел, нито пък имам такова намерение. Обръщам на последната страница и надрасквам име, което никой не може да разчете, след това слагам длани отгоре. Засега.
Лешоядите никога няма да го видят.
— Срещата приключи — обявява Стафорд и всички започват да си събират нещата. Дал съм инструкции да помолят трите семейства да напуснат сградата веднага.
Една от камерите остава насочена към мен — кадрите от нея ще отидат само в архива. Адвокатите и психиатрите напускат забързано. Казвам на Снийд да седне до масата. Стафорд и един от съдружниците му, Дърбан, не помръдват от местата си. Когато оставаме сами, аз бръквам под ръба на робата си и вадя плик, който отварям. Изваждам от него три жълти листа и ги слагам пред себе си на масата.