Остават само секунди и през тялото ми преминава вълна страх. Това ще ми отнеме повече сили, отколкото съм успял да събера за седмици.
Стафорд, Дърбан и Снийд се втренчват в жълтите листове абсолютно объркани.
— Ето моето завещание — обявявам аз и вземам химикалка. — Това е собственоръчно завещание, написано изцяло от мен до последната буква само преди няколко часа. Носи днешна дата, а сега вече и подпис с днешна дата. — Отново надрасквам името си. Стафорд е твърде стъписан, за да реагира. — То отменя всички предишни завещания, включително и това, което подписах преди по-малко от пет минути. — Сгъвам листата и ги мушкам в плика.
Стискам зъби и си напомням колко много искам да умра.
Плъзвам плика по масата към Стафорд и в същия момент ставам от инвалидния стол. Краката ми треперят. Сърцето ми бие до пръсване. Остават само секунди. Със сигурност ще умра, преди да стигна до земята.
— Хей! — извиква някой, струва ми се Снийд. Но аз продължавам да се отдалечавам от тях.
Недъгавият мъж крачи, почти тича покрай редицата кожени столове, покрай един от своите портрети — лош, поръчан от някоя съпруга, отминава всичко, устремен към плъзгащата се врата, която не е заключена. Знам, защото съм изрепетирал това само преди часове.
— Спри! — крещи някой. Раздвижват се някъде зад мен. Сграбчвам дръжката и отварям вратата. Въздухът вън е леденостуден. Стъпвам бос на тясната тераса, която опасва последния етаж. Без да погледна надолу, се хвърлям през парапета.
3
Снийд беше на две крачки зад мистър Фелан и за миг си помисли, че ще успее да го улови. Изненадата от това, че вижда стареца не само да става и да ходи, но и буквално да се втурва към терасата, го накара да замръзне на място. Мистър Фелан не се бе движил толкова бързо от години.
Снийд стигна до парапета навреме, за да извика от ужас, след което само можеше да наблюдава безпомощно как мистър Фелан лети безшумно надолу, как размахва ръце и крака и става все по-малък, докато накрая се удари в земята. Снийд се вкопчи изумено в парапета, после се разплака. Джош Стафорд изхвръкна на терасата веднага след Снийд и се оказа свидетел на по-голямата част от падането. Бе станало толкова бързо — е, поне скачането. Стори му се, че падането продължи цял час. Човек с тегло седемдесет и пет килограма би паднал от такава височина за по-малко от пет секунди, но по-късно Стафорд разказваше на хората, че старецът е летял цяла вечност, като перце, носено от вятъра.
Тип Дърбан стигна до парапета веднага след Стафорд и видя единствено как тялото се сгромолясва върху площадката между входа и извитата алея за автомобили. Незнайно защо, Дърбан стискаше плика, който машинално бе грабнал, преди да се втурне да гони Трой. Струваше му се ужасно тежък, докато стоеше вън на студа и наблюдаваше сцената, достойна за филм на ужасите. Долу вече се събираха първите зяпачи.
Падането на Трой Фелан не постигна драматичния ефект, за който бе мечтал. Вместо да се понесе надолу като ангел — съвършен полет на ранена птица, устремила се към смъртта си, с развяна копринена роба, точно в момента, в който си мислеше, че ужасените семейства ще изличат от сградата, свидетел на падането стана само един от дребните служители, който се провираше между колите на паркинга, след като бе обядвал твърде дълго в един недалечен бар. Служителят чу вик, вдигна глава към последния етаж и с ужас видя как едно бяло голо тяло полита надолу, с нещо като чаршаф, омотан около врата. Тялото падна по гръб върху плочите. Хрясна глухо, както подобава при такъв удар.
Служителят хукна нататък и стигна до мястото точно когато портиерът от охраната забеляза нещо нередно и изскочи навън от мястото си, близо до вратата на небостъргача „Фелан“. Нито служителят, нито портиерът бяха виждали някога мистър Фелан, така че в началото не разбраха над чии останки са се навели. Тялото кървеше, неестествено изкривено и съвсем голо, ако не се броеше чаршафът, омотан около раменете. И беше безжизнено.
Желанието на Трой щеше да се изпълни, ако беше изчакал още трийсет секунди. Тъй като бяха на петия етаж, Тайра, Рамбъл и доктор Тайшен заедно с антуража им от адвокати излязоха първи от сградата. Поради това и първи научиха за самоубийството. Тайра изпищя — не от скръб или болка, а единствено от ужас при вида на размазаното тяло на Трой върху плочите пред входа. Писъкът й беше толкова пронизителен, че Снийд, Стафорд и Дърбан го чуха съвсем ясно от четиринайсетия етаж.