Мелани работеше на основния етаж. Обличаше се в ярки цветове, например в оранжево и наситенорозово, защото така създавала положителна и заредена с енергия атмосфера, пък и бездруго имала циганска душа. Винаги беше оживена и усмихната, но не спираше да дебне за евентуални крадци. След като затвореше магазина, сортираше и опаковаше: това за благотворителност, това за парцали, това за „изкуство за обличане“. А като съпровод на дейността си тананикаше мелодии от мюзикъли — много стари. „О, каква прелестна сутрин“8 беше от любимите ѝ, а също „Когато си навън в буря“9. Дразнех се от пеенето ѝ и сега съжалявам.
Понякога се отчайваше: толкова много плат, същински океан, вълни от дрехи прииждаха и заплашваха да я удавят. Кашмир! Кой ще купи трийсетгодишен кашмир? Не ставаше по-хубав с годините — не като мен, твърдеше Мелани.
Нийл имаше брада, която вече се прошарваше и невинаги беше подстригана, обаче нямаше много коса. Не изглеждаше като бизнесмен, но се грижеше за така наречената от него и Мелани „парична страна на нещата“: фактури, счетоводство, данъци. Кабинетът му се намираше на втория етаж и до него се стигаше по стълба с гумени стъпенки. Имаше компютър, картотека и сейф, но стаята не приличаше на кабинет по почти нищо друго — беше претъпкана и разхвърляна като магазина, защото Нийл обичаше да колекционира вещи. Навиващи се музикални кутии — адски си падаше по тях. Часовници — много и най-различни. Стари сметачни машинки, които работеха с ръчка. Пластмасови играчки, които ходеха или подскачаха, например мечки, жаби и няколко комплекта фалшиви зъби. Прожекционен апарат за цветни диапозитиви, каквито вече никой не използваше. И фотоапарати, луд беше по стари фотоапарати. Някои от тях правели по-хубави снимки от днешните, така твърдеше Нийл. Имаше цяла етажерка само с фотоапарати.
Веднъж забрави сейфа отворен и аз надникнах вътре. Вместо пачки банкноти обаче вътре имаше един-единствен предмет от метал и стъкло, който отначало взех за поредната играчка, нещо като подскачащите изкуствени челюсти. Не открих как се навива и ме беше страх да го докосна, защото беше стар.
— Може ли да си поиграя с онова? — попитах Нийл.
— С кое?
— С играчката в сейфа.
— Не днес — отговори той с усмивка. — Може би като пораснеш.
После затвори вратата му и аз напълно забравих за чудатата малка играчка, докато не дойде моментът да си я спомня и да узная какво представлява.
Нийл опитваше да поправя разни неща, но често не сполучваше, защото не намираше частите. И предметите просто си стояха и „събираха прах“, както се изразяваше Мелани. Нийл мразеше да изхвърля каквото и да било.
По стените му висяха стари плакати с потъващи кораби: „Изпусната дума с вода пълни трюма“ от някаква война много отдавна10; жена, издула бицепси, за да покаже, че и нежният пол е способен да произвежда бомби — от същата минала война; и един плакат в червено и черно, на който бяха изобразени мъж и знаме от Русия, преди да стане Русия, както обясняваше Нийл. Плакатите принадлежали на прадядо му, който живеел в Уинипег. За градчето знаех само, че там е студено.
Като малка обичах „Модна хрътка“ — беше като пещера със съкровища. Не ми беше позволено да влизам в кабинета на Нийл сама и да пипам каквото и да било, защото можело да го счупя. Но ако някой ме държеше под око, можех да си играя с играчките на пружина, с музикалните кутии и със сметачните машинки. Не с фотоапаратите обаче, защото според Нийл те бяха твърде ценни, пък и вътре нямаше лента, така че каква полза?
Не живеехме над магазина. Къщата ни беше далече, в един от жилищните квартали, където имаше и стари едноетажни, и по-големи нови къщи, построени на мястото на съборените стари. Нашата не беше едноетажна, имаше втори етаж, където бяха спалните, но и не беше от новите. Беше построена от жълти тухли и изглеждаше най-обикновено. Нищо в нея не привличаше внимание. Като се замисля сега, май точно това е била целта.
Осма глава
В събота и неделя много често ходех в „Модна хрътка“, защото Мелани не искаше да оставам в къщата сама. Започнах да се чудя защо, когато станах на дванайсет. Ами ако стане пожар, възразяваше тя. Пък и законът бездруго забранявал деца да остават сами вкъщи. Настоявах, че вече не съм дете, а тя въздъхваше и отговаряше, че всъщност не разбирам какво означава да си или да не си дете, че децата били огромна отговорност, както ще се уверя лично впоследствие. После ме обвиняваше, че ѝ създавам главоболия, качвахме се в колата и отивахме в магазина.
8
Песен от мюзикъла „Оклахома!“, композиран от Ричард Роджърс и поставен на Бродуей през 1943 г. — Б.пр.
9
От мюзикъла „Лунапарк“, поставен на Бродуей през 1945 г. и също композиран от Ричард Роджърс. — Б.пр.
10
Лозунг от американски агитационни плакати по време на Втората световна война, призоваващ към предпазливо говорене, за да не бъдат компрометирани военни операции. Вече е идиоматичен израз в английския език със значение „мълчанието е злато“. — Б.пр.