Позволено ми беше да помагам — да подреждам фланелките по големина, да им лепя етикети с цената, да отделям онези, които трябва да бъдат или изхвърлени, или почистени. Приятно ми беше да го правя — седях на масата в задния ъгъл сред лек мирис на нафталин и наблюдавах хората, които влизаха.
Не всички бяха клиенти. Някои просто живееха на улицата и идваха да използват тоалетната ни. Мелани ги пускаше, стига да ги познава, особено през зимата. Един по-възрастен мъж идваше доста често. Носеше палта от туид, които си купуваше от Мелани, и плетени жилетки. Когато станах на тринайсет, вече се плашех от него, защото в училище ни бяха обяснили за педофилите. Казваше се Джордж.
— Не бива да пускаш Джордж в тоалетната — заявих на Мелани. — Той е перверзник.
— Дейзи, това е много грубо — отговори Мелани. — Защо мислиш така?
Бяхме у дома, в кухнята.
— Ами просто е. Все се навърта. И проси от хората точно пред магазина. Освен това те следи.
Можех да кажа, че следи мен, с което щях да предизвикам сериозна тревога, но не беше вярно. Джордж не ми обръщаше никакво внимание.
Мелани се засмя и каза:
— Не е вярно.
Реших, че е наивна. Бях на възраст, когато изведнъж от хора, които знаят всичко, родителите стават хора, които не знаят нищичко.
Още един човек идваше в магазина често, но не живееше на улицата. Жената май беше на четиресет и няколко, по-скоро към петдесетте, трудно ми беше да преценявам по-възрастните хора. Обикновено беше облечена с черно кожено яке, черни джинси и тежки боти, връзваше дългата си тъмна коса и не носеше грим. Изглеждаше като рокерка, но не истинска — по-скоро като рекламна рокерка. Не ни беше клиентка, влизаше през задната врата, за да опакова дрехите, които отиваха за благотворителност. Мелани обясни, че двете били стари приятелки и ѝ било трудно да откаже, когато Ейда я помолила. Освен това ѝ давала само дрехи, които трудно би продала, а така поне някой щял да има полза от тях.
Ейда не ми изглеждаше като човек, който работи за благотворителна организация. Не беше блага и усмихната, а недодялана, и крачеше с широки крачки. Никога не оставаше дълго, никога не си тръгваше без два кашона с ненужни дрехи, които натоварваше на автомобила, с който беше пристигнала и беше паркирала на някоя пресечка зад магазина. Виждах колите от мястото си. Винаги бяха различни.
И други хора идваха в магазина, без да купуват нищо. Младите жени с дълги сребристи рокли и бели шапки, които се наричаха Перлените момичета и бяха мисионерки, работещи за Галаад. Бяха къде-къде по-страшни от Джордж. Обикаляха центъра, разговаряха с бездомниците, влизаха по магазините, досаждаха. Някои се държаха грубо с тях, но Мелани — никога; каква полза, така казваше.
Винаги бяха по двойки. Носеха бели перлени огърлици и се усмихваха много, но не истински. Предлагаха на Мелани отпечатаните си брошури със снимки на чисти и спретнати улици, щастливи деца, изгреви и надписи, които би трябвало да привличат хората към Галаад: „Съгрешили сте? Бог все още може да ви прости!“; „Бездомни сте? Има дом за вас в Галаад“.
Винаги носеха поне една брошура за бебето Никол. „Върнете бебето Никол!“, „Мястото на бебето Никол е в Галаад!“. В училище ни прожектираха документален филм за бебето Никол: майката била Прислужница и тайно го изнесла от Галаад. Бащата бил високопоставен и супер зъл галаадски Командир, затова се вдигнала голяма врява и от Галаад настояваха за връщането на момичето при нейните законни родители. Канада отначало протакала, после отстъпила и обещала да направи всичко по силите си, но бебето Никол вече било изчезнало. Така и не го намерили.
Бебето Никол вече се беше превърнало в символ на Галаад. На всяка брошура на Перлените момичета имаше негова снимка. Изглеждаше като всяко друго бебе, нищо специално, но според нашата учителка в Галаад било буквално светица. За нас също беше символ: на всеки антигалаадски протест носеха портрета му и издигаха лозунги: БЕБЕТО НИКОЛ! СИМВОЛ НА СВОБОДАТА! или БЕБЕТО НИКОЛ НИ ВОДИ! Като че ли е възможно бебе да води някого някъде, мислех си.
Никак не обичах бебето Никол, защото трябваше да пиша есе за него. И получих тройка заради изложението си, че двете страни го подритват като футболна топка и че огромен брой хора ще изпитат огромно щастие, ако бебето бъде върнато. Учителката заяви, че твърдението ми е коравосърдечно, че трябва да се науча да уважавам другите хора и техните права и чувства, а аз възразих, че жителите на Галаад също са хора, не е ли редно техните права и чувства също да бъдат уважавани? Учителката избухна и заяви, че е крайно време да порасна, което може и да беше вярно: мисля, че нарочно я дразнех. Но ѝ бях ядосана за тройката.