Изработихме си лозунги: НЕ НА ТЪРГОВИЯТА С ГАЛААД! СПРАВЕДЛИВОСТ ЗА ЖЕНИТЕ В ПЪКЛЕНИЯ ГАЛААД! БЕБЕ НИКОЛ — ПЪТЕВОДНА ЗВЕЗДА! Някои от учениците бяха добавили и зелени плакати с лозунги КЛИМАТ АД В ГАЛААД! ГАЛААД ИСКА ДА ИЗПЪРЖИ ВСИЧКИ! и снимки на горски пожари, мъртви птици, риби и хора. Няколко учители и родители доброволци щяха да ни придружат, за да ни предпазят от евентуални прояви на насилие. Вълнувах се, защото това щеше да е първото ми участие в протестно шествие. Нийл и Мелани обаче ми забраниха да ходя.
— Защо? — попитах. — Всички други ще отидат!
— Категорично не — отсече Нийл.
— Нали все повтаряте, че човек трябва да защитава принципите си — настоях.
— Това е различно. Не е безопасно — каза Нийл.
— Както сам казваш, животът не е безопасен. Много учители ще дойдат. Част от обучението ни е — ако не отидем, ще ни пишат двойки!
Това последното не беше вярно, обаче Нийл и Мелани обичаха да получавам хубави оценки.
— Може би трябва да отиде — разколеба се Мелани. — Дали да не помолим Ейда да я придружи?
— Не съм бебе, не ми трябва бавачка — възразих.
— Ама ти побърка ли се? — попита Нийл Мелани. — Ще бъде пълно с журналисти! Ще го излъчват по новините!
Подръпваше косата си, доколкото му беше останала — сигурен признак, че се тревожи!
— Точно това е целта — изтъкнах. Бях изработила един от плакатите, които щяхме да носим: големи червени букви и черен череп. ГАЛААД = ДУХОВЕН АД. — Целта е да ни отразят по новините!
Мелани запуши ушите си с ръце.
— Главата ме заболя. Нийл има право. Не. Не съм съгласна. Следобед ще ми помагаш в магазина и точка.
— Добре, заключете ме.
Изхвърчах буреносно в стаята си и затръшнах вратата. Не можеха да ме принудят.
Училището, в което ходех, се казваше „Уайл“. Носеше името на Флорънс Уайл, скулпторка от миналото, чиято снимка висеше във вестибюла на входа. Според Мелани училището би трябвало да насърчава креативността, а според Нийл — самостоятелното мислене и разбирането за демократична свобода. Затова ме били изпратили там, макар да имали принципни възражения срещу частните училища — нивото на общинските било много ниско и въпреки общия ни дълг да работим за усъвършенстването на системата, докато това стане, те не искали да рискуват някой малолетен наркодилър да ме намушка с нож. Вече си мисля, че бяха избрали училището „Уайл“ по друга причина: там държаха строго на посещаемостта, невъзможно беше да избягаш от час. А така Мелани и Нийл винаги знаеха къде съм.
Не обичах училище „Уайл“, но и не го мразех. Просто трябваше да премина през това преживяване на път за истинския си живот, чийто очертания скоро щяха да ми станат ясни. До неотдавна исках да стана ветеринарен лекар на дребни животни, но постепенно тази мечта започна да ми се струва детинска. След това реших да стана хирург, но в училище гледах филм за някаква операция и ми се догади. Някои от съучениците ми от „Уайл“ искаха да станат певци, дизайнери или други творчески професии, обаче аз бях твърде нескопосана и лишена от музикален слух за нещо подобно.
В училище имах и приятели: момичета, с които да си клюкарим, приятели, с които да си разменяме домашни, по малко от всеки вид. Стараех се оценките ми да са по-глупави от мен — не исках да се набивам на очи — затова домашните ми нямаха голяма разменна стойност. Във физкултурния салон и в спорта обаче беше готино да те бива и мен ме биваше, особено в спортове като баскетбола, където бързината и високият ръст са предимство. Поради това бях популярна, когато нещата опираха до сформиране на отбори. Извън училище обаче водех ограничен живот заради вечното безпокойство на Нийл и на Мелани. Не ми беше позволено да се разхождам из търговските центрове, защото според Мелани били пълни с наркомани, нито в парковете, защото според Нийл там дебнели непознати мъже. Затова социалният ми живот клонеше към нула — състоеше се предимно от неща, които щяха да ми бъдат позволени, когато порасна. Вълшебната думичка на Нийл у дома беше „не“.
Този път обаче нямаше да отстъпя — непременно щях да отида на протеста. Училището беше наело няколко автобуса, които да ни откарат. Мелани и Нийл опитаха да ми попречат, като се обадиха на директорката и ми отказаха позволение. Тя ме помоли да остана, а аз я уверих, че разбирам, че няма проблем и че ще изчакам Мелани да дойде с колата да ме вземе. Всъщност само шофьорът на автобуса проверяваше имената на децата, а той не ни познаваше, беше голяма блъсканица, родителите и учителите не внимаваха и не знаеха, че на мен не ми е разрешено да отида, затова взех личната карта на момиче от баскетболния отбор, което нямаше да ходи, и се качих на автобуса, адски доволна от себе си.