Десета глава
Отначало протестното шествие беше вълнуващо. Провеждаше се в центъра на града, близо до сградата на Законодателното събрание, макар че всъщност не беше точно шествие, защото никой никъде не шестваше, просто стояхме натъпкани като сардини. Изнасяха се речи. Роднина от Канада на жена, починала в колониите на Галаад, докато почиствала смъртоносни радиационни отпадъци, говори за робския труд. Лидерът на движението „Оцелели от геноцида на територията на Галаад“ говори за принудителните преходи до Северна Дакота, където хората били заграждани като овце в призрачни градове без храна и вода, разказваше как хиляди измрели и как мнозина рискували живота си и поемали пеш на север към канадската граница през зимата, а после показа ръката си с липсващи пръсти — от измръзване.
След това представителка на „Закрила“ — организация за жени, избягали от Галаад — говори за жените, чийто бебета им били отнети, за жестокостта на това деяние и как, опиташ ли да си върнеш детето, те обвиняват в незачитане на Бог. Не чух всички речи, защото понякога озвучителната система прекъсваше, но смисълът беше ясен. Имаше много плакати с бебето Никол: ВСИЧКИ БЕБЕТА В ГАЛААД СА БЕБЕТА НИКОЛ!
След това групата от нашето училище скандира разни неща и издигна лозунгите си, други хора размахваха други плакати: ДОЛУ ФАШИСТИТЕ ОТ ГАЛААД! УБЕЖИЩЕ ВЕДНАГА! В този момент противници на протеста също заявиха своите искания: ЗАТВОРЕТЕ ГРАНИЦАТА! ГАЛААД, ЗАДРЪЖ СИ УЛИЧНИЦИТЕ И БЛУДНИЦИТЕ, ИМАМЕ СИ ПРЕДОСТАТЪЧНО! СПРЕТЕ НАШЕСТВИЕТО! Сред тях имаше и група Перлени момичета с техните сребристи рокли и перли, вдигнали следните лозунги: СМЪРТ НА КРАДЦИТЕ НА БЕБЕТА и ВЪРНЕТЕ БЕБЕТО НИКОЛ. Хората от нашата страна ги замерваха с яйца и надаваха шумни възгласи при всяко попадение, но Перлените момичета просто се усмихваха с неизменните си стъклени усмивки.
Тук-таме станаха сбивания. Група хора, облечени в черно и със закрити лица, започнаха да разбиват витрините на магазините. И изведнъж се появиха много полицаи от спецчастите. Изникнаха изневиделица. Блъскаха по щитовете си и се придвижваха напред, удряха деца и възрастни с палките си.
До този момент бях въодушевена, но вече се уплаших. Исках да се махна, обаче всички стояха толкова нагъсто, че не можех да помръдна. Не намирах съучениците си, а тълпата вече изпадаше в паника. Хората се люшкаха насам-натам, викаха и пищяха. Нещо ме удари в корема, лакът, струва ми се. Дишах учестено, усещах как от очите ми напират сълзи.
— Насам — обади се дрезгав глас зад мен.
Ейда. Сграбчи ме за яката и ме помъкна подире си. Не съм сигурна как разчисти пътя ни — сигурно е ритала хората по краката. После се озовахме на пресечка зад метежа, както го нарекоха по-късно по новините. Докато гледах видеоматериала, си помислих: вече знам какво е да си присъствал на метеж — все едно се давиш. Не че някога се бях давила.
— Мелани допусна, че ще си тук — каза Ейда. — Ще те заведа вкъщи.
— Ама не… — понечих да възразя.
Не исках да призная, че съм уплашена.
— Веднага. Тут суит. Никакво „ако“, никакво „но“.
Вечерта се видях по новините — вдигнала бях плакат и крещях. Мислех, че Мелани и Нийл ще са ми бесни, но всъщност бяха разтревожени.
— Защо го направи? — попита Нийл. — Не чу ли какво ти казахме?
— Винаги сте твърдели, че човек трябва да се бунтува против несправедливостта — възразих. — И в училище ни учат на същото.
Знаех, че прекалявам, но не възнамерявах да се извинявам.
— Какъв ще е следващият ни ход? — попита Мелани, но не мен, а Нийл. — Дейзи, ще ми донесеш ли вода? Има и лед в хладилника.
— Може пък да не е чак толкова зле — отговори Нийл.
— Не можем да рискуваме — възрази Мелани. — Трябва да изчезваме. Още вчера. Ще се обадя на Ейда, тя може да уреди микробус.
— Нямаме подготвено убежище — каза Нийл. — Не можем да…
Върнах се в стаята с чаша вода.
— Какво става? — попитах.
— Ти нямаш ли домашни? — попита на свой ред Нийл.
Единайсета глава
Три дни по-късно някой проникна с взлом в магазин „Модна хрътка“. Имахме аларма, но крадците бяха успели да се измъкнат, преди да пристигне някой — и точно в това бил недостатъкът на алармите според Мелани. Не намерили пари, защото Мелани никога не държеше пари в брой в магазина, но взели дрехи от колекцията „Изкуство за обличане“ и бяха изтърбушили кабинета на Нийл — всичките му папки бяха разпилени на пода. Отмъкнали бяха и предмети от колекциите му: няколко часовника и стари фотоапарати, един антикварен клоун на пружина. Бяха опитали да предизвикат пожар, но аматьорски според Нийл, защото огънят беше угасен бързо.