Достатъчно писане за днес. Ръката ме боли, гърбът ме боли, чашата топло мляко преди лягане ме очаква. Ще пъхна този ферман в скривалището му, без да ме запишат охранителните камери — знам къде са, сама съм ги поставяла. Въпреки предпазните мерки съзнавам на каква опасност се излагам — писането крие заплаха. Какви ли предателства, какви ли изобличения ми е приготвила съдбата? В Ардуа Хол има няколко души, на които страшно ще им хареса да докопат тези страници.
Почакайте, съветвам ги безмълвно, ще стане още по-зле.
II.
Безценно цвете
Свидетелски разказ 369А
Втора глава
Искате да ви разкажа какво беше детството ми в Галаад. Твърдите, че ще бъде от полза, и аз много искам да ви съдействам. Сигурно очаквате само ужасии, обаче всъщност много деца бяха обичани и обграждани с нежни грижи — в Галаад, както и другаде, и много възрастни бяха добри въпреки грешките си — в Галаад, както и другаде.
Надявам се не забравяте също, че всички изпитваме известна носталгия към добрината, с която са се отнасяли към нас като деца, колкото и странно да изглежда детството ни в очите на другите. Съгласна съм с вас, че Галаад трябва да изчезне — твърде много злини, твърде много вероломство, твърде много неща, несъмнено противни на Божия замисъл — но ми позволете да потъгувам за доброто, което също ще изчезне с него.
В нашето училище розовото беше цветът за пролетта и лятото, лилавото — за есента и зимата, бялото — за специални поводи: неделите и празниците. Ръцете — покрити, косата — покрита, полата — до коляното, преди да навършиш пет, и не повече от пет сантиметра над глезена след това, защото мъжките пориви са нещо ужасно и трябва да бъдат обуздавани. Мъжките погледи, които не спират да блуждаят като очите на тигър, като прожектори, мъжките погледи, които трябва да бъдат предпазвани от нашата ослепителна съблазън: от нашите красиви — слаби или пълни — крака, от нашите грациозни — тънки или прищипани като наденички — ръце, от румената или осеяна с пъпки кожа, от буйните ни лъскави къдрици, от грубата ни и непокорна козина или от тънките като слама плитчици, все едно. Каквито и да бяха формите и чертите ни, ние неволно ставахме уловки и примамки, невинни и неохотни причини, които само по силата на собствената ни природа опияняваха мъжете с похот и те се олюляваха, катурваха се от ръба… — от ръба на какво, питахме се, нещо като скала ли? — и падаха сред пламъците като топки възпламенена сяра, запратени от гневната ръка на Бог. Бяхме пазителки на неоценимо съкровище, което съществуваше невидимо вътре в нас, бяхме безценни цветя, които трябва да бъдат пазени в стъклени оранжерии, иначе ще ни устроят засада, ще ни оберат венчелистчетата, ще ни ограбят съкровищата, ще ни разкъсат и стъпчат ненаситни мъже, дебнещи зад всеки ъгъл на греховния и зловреден свят.
На това ни учеше в училище Леля Видала със сополивия нос, докато ние усвоявахме фината бродерия за кърпички, за табуретки за крака и гоблени: предпочитаните мотиви бяха цветя във вази и купи с плодове. Леля Ести обаче, най-любимата ни учителка, твърдеше, че Леля Видала се престарава и че напразно ни плаши толкова, тъй като насаждането на такава ненавист може да помрачи щастието на бъдещия ни брачен живот.
— Не всички мъже са такива, момичета — успокояваше ни тя. — По-свестните са с извисен нрав. Някои от тях са способни на доста прилично въздържание. Като се омъжите, всичко ще ви изглежда по-различно и съвсем не толкова страшно.
Не би могла да знае, защото Лелите не се омъжваха, нямаха това право. Затова им беше позволено да пишат и да четат книги.
— Ние и родителите ви ще ви изберем подходящи съпрузи, когато му дойде времето — казваше Леля Ести. — Не се бойте. Само си учете уроците, имайте доверие на по-възрастните, че ще направят най-доброто за вас, и всичко ще се получи както трябва. Ще се моля да бъде така.
Въпреки трапчинките и дружелюбната усмивка на Леля Ести обаче преобладаваше версията на Леля Видала. Тя се появяваше в кошмарите ми: строшаване на стъклената оранжерия, раздиране, късане и трополене на копита, розови, бели и лилави късчета от мен, разпилени по земята. Ужасявах се от мисълта, че ще порасна достатъчно, за да се омъжа. Не вярвах в способността на Лелите да направят мъдър избор, страх ме беше, че ще се окажа омъжена за козел в пламъци.