Колко много лъжи трябваше да говори заради мен! За да бъда в безопасност! Тя се справяше чудесно обаче, беше много изобретателна.
На втория етаж на куклената ни къща бяха разположени прекрасни просторни спални със завеси, тапети и картини — хубави картини, цветя и плодове — и по-малки спални на третия етаж, общо пет бани, една от които дамска… за да си пудриш носа… обаче с какво да си го пудриш?… и изба с продукти.
Имахме и всички необходими кукли за къщата: майка със синя рокля като на Съпругите на Командирите, момиченце с три рокли: розова, бяла и лилава досущ като моите, три Марти с тъмнозелени престилки, Пазител с наметка, за да кара колата и да коси моравата, двама Ангели, за да стоят на пост отпред с миниатюрните си пластмасови пушки, та никой да не може да влезе да ни нарани, и баща с колосана униформа на Командир. Той не говореше много, но все крачеше из къщата и сядаше начело на масата в трапезарията, Мартите му сервираха разни неща върху подноси, а после той се оттегляше в кабинета си и затваряше вратата.
В това отношение Командирът кукла приличаше много на собствения ми баща, Командир Кайл, който ми се усмихваше, питаше дали съм била послушна и после изчезваше. Разликата беше, че в куклената къща виждах какво прави Командирът кукла в кабинета си — седеше на бюрото си със своя Компюслов и купчина документи, но за истинския си баща не знаех — беше ми забранено да влизам в кабинета му.
Обяснили ми бяха, че вътре татко се занимава със сериозните мъжки дела, твърде важни, че да се месят жените, защото те имали по-малък мозък, неспособен на големи мисли според Леля Видала, която ни преподаваше религия. Все едно да се опитваш да учиш котка да плете, казваше Леля Ести, която ни преподаваше ръчен труд, и ние се смеехме, защото наистина е нелепо! Котките дори нямат пръсти!
Значи мъжете имаха в главата си нещо като пръсти, обаче такива, каквито момичетата нямат. И това според Леля Видала обясняваше всичко, затова да сме престанели да питаме. Стисваше устни и възпираше другите думи, които би могла да изрече. Сигурна бях, че има и други думи, защото още тогава представата за котките не ми се струваше съвсем уместна. На котките изобщо няма да им хрумне да плетат. Освен това ние не сме котки.
Забранените неща са открити за въображението. По тази причина Ева отхапала от ябълката на познанието, твърдеше Леля Видала — тласкана от развихрилото се въображение. Затова било най-добре да не знаем някои работи. Иначе ще ни се разпилеят венчелистчетата.
В комплекта на куклената къща имаше и кукла Прислужница с червена рокля, издут корем и бяла шапка, която скриваше лицето ѝ, но мама каза, че не ни трябва Прислужница у дома, защото вече си имат мен, а хората не трябвало да се лакомят и да искат повече от едно момиченце. Затова увихме куклата в тънка хартия и Табита ми позволи да я подаря на друго момиченце, което си няма толкова хубава куклена къща и ще се възползва от нея.
Зарадвах се, че прибрахме Прислужницата в кутията, защото истинските Прислужници ме напрягаха. Минавахме покрай тях по време на училищните излети, когато вървяхме в две дълги колони с по една Леля отпред и отзад. Посещавахме църкви или паркове, където играехме, подредени в кръг, или гледахме патиците в някое езеро. По-късно щяха да ни позволят да посещаваме Избавления или Молитвонади, издокарани с белите си рокли и воали, за да гледаме как бесят или женят хора, но още не бяхме достатъчно зрели, така ни обясни Леля Ести.
В един от парковете имаше люлки, но ни беше забранено да се люлеем, понеже можело вятърът да повдигне полите ни и да се покаже каквото е отдолу. Само момчетата имаха право да вкусят от тази волност, само те можеха да летят нависоко и да се спускат шеметно, само те можеха да се реят във въздуха.
И досега не съм се качвала на люлка. Остава си едно от съкровените ми желания.
Докато крачехме по улицата, виждахме как Прислужниците ходят по двойки, с пазарски кошници. Не ни поглеждаха, не задълго, не направо, ние също не биваше да ги гледаме, защото не беше възпитано да ги зяпаме, така ни учеше Леля Ести, както не е възпитано да зяпаш сакат човек и въобще всеки, който е различен. Не ни позволяваха и да разпитваме за Прислужниците.
— Когато пораснете, ще научите всичко по въпроса — казваше леля Видала.
„Всичко по въпроса“ — Прислужниците попадаха във „всичко по въпроса“. Следователно бяха нещо лошо, нещо зловредно или увредено, което току-виж се оказало едно и също. Дали Прислужниците някога са били като нас: бели, розови и лилави? Дали са били безгрижни, дали са си позволявали да покажат някоя съблазнителна част от тялото си?