Той издържал изпитанието обаче, Бог му дал други деца — няколко синове и три дъщери — и той отново познал щастието. Джемайма била една от тези дъщери.
— Бог я дарил на Йов точно както даде теб на мен — казваше майка ми.
— И на теб ли е пратил зла беда, преди да ме избереш? — питах.
— Да, така е — усмихваше се тя.
— А ти издържа ли изпитанието?
— Явно да — отговаряше майка ми. — Иначе нямаше да мога да избера такава прекрасна дъщеря като теб.
Доволна бях от тази история. Едва по-късно се замислих над нея — как е допуснал Йов Бог да му пробута някакви нови деца и да очаква от него да се преструва, че мъртвите нямат значение?
Когато не бях на училище или с майка си — а бях с нея все по-рядко, защото тя често се залежаваше в леглото си горе да си „почива“, както обясняваха Мартите — обичах да стоя в кухнята и да гледам как нашите Марти месят хляб, правят сладки, пайове, торти, супи и яхнии. Всички като тях наричахме Марта, защото те бяха точно това — Марта, и всички се обличаха еднакво, обаче всяка имаше и собствено име. Нашите бяха Вира, Роза и Зила, имахме три, защото татко беше важна клечка. Зила ми беше любимката, защото говореше много благо. Вира имаше рязък глас, а Роза все беше нацупена. Не по своя вина обаче, просто лицето ѝ беше такова. Беше по-възрастна от другите две.
— Може ли да помагам? — питах нашите Марти.
Те ми даваха малко тесто да си играя, аз правех от него човече, което те пъхваха във фурната заедно с другите печива. Винаги правех момченца, никога момичета, защото след като се изпечаха, ги изяждахме и това създаваше у мен усещането, че имам тайна власт над мъжете. Вече ми се изясняваше, че въпреки импулсите, които пораждам у тях според Леля Видала, нямах никаква друга власт над тези особи.
— Може ли да омеся хляба от самото начало? — попитах един ден, докато Зила вадеше купата и се канеше да започне да смесва продуктите.
Много пъти ги бях гледала, докато месят, и бях сигурна, че ще се справя.
— Не си цапай ръцете — отговори Роза по-намусено от обикновено.
— Защо? — попитах.
Вира се засмя с резкия си смях.
— Ще имаш Марти за тази работа — каза тя. — След като ти изберат някой хубав шишко за съпруг.
— Няма да е шишко.
Не исках съпругът ми да е дебел.
— Разбира се, че не. Просто така се изразих — рече Зила.
— И да пазаруваш няма да ти се налага — отбеляза Роза. — Твоята Марта ще го прави. Или Прислужницата, ако имаш.
— Може да не ѝ трябва — отбеляза Вира. — Като имам предвид, че майка ѝ…
— Не говори така — предупреди я Зила.
— Какво? Какво за майка ми?
Знаех, че има някаква тайна, свързана с майка ми… с нейните „почивки“… и това ме плашеше.
— Просто майка ти може да си роди бебе, затова съм сигурна, че и ти ще можеш — обясни успокоително Зила. — Нали искаш да имаш бебе, миличка?
— Да, но не искам съпруг. Те са отвратителни.
Трите се засмяха.
— Не всички — отбеляза Зила. — Баща ти е съпруг.
Нямаше какво да възразя на това.
— Ще се погрижат твоят да е свестен — каза Роза. — Няма да ти изберат когото и да е.
— Със сигурност ще бранят семейната чест — каза Вира. — Няма да те омъжат за по-нископоставен от теб.
Не ми се мислеше повече за съпрузи.
— Ами ако искам да меся хляб? — попитах. Засегнах се, те като че ли се затвориха и не ме допускаха. — Ако искам сама да си приготвя хляба?
— Мартите ще трябва да ти угодят, разбира се — отговори Зила. — Ти ще си господарката на дома. Само че ще започнат да те гледат отвисоко и ще се сърдят, че отнемаш каквото им се полага. Онова, което те най-добре умеят. Нали не искаш да се чувстват така, скъпа?
— И съпругът ти не би желал — увери ме Вира с поредната порция остър смях. — Разваля ръцете. Ето, погледни моите! — Протегна ги към мен: кокалчетата на пръстите ѝ бяха изпъкнали, кожата беше загрубяла, ноктите — къси и с неравни кожички, не като изящните и тънки длани на майка ми с нейния вълшебен пръстен. — Грубата работа уврежда ръцете. Мъжът ти няма да иска ръцете ти да миришат на тесто.
— Или на белина — добави Роза. — От търкането.
— Ще предпочита да си бродираш и други подобни — отбеляза Вира.
— Гобленов бод — добави Роза насмешливо.
Бродирането не беше силната ми страна. Все ме критикуваха за отпуснатите и неравномерни бодове.
— Мразя бродерията. Искам да меся хляб.
— Човек невинаги може да прави каквото иска — благо ми обясни Зила. — Дори ти.
— Понякога се налага да върши омразни неща — каза Вира. — Дори ти.