— Ами не ми давайте тогава! Много сте лоши! — И изхвърчах от кухнята.
Разплаках се. Бяха ме предупредили да не притеснявам мама, но се качих на горния етаж и влязох в спалнята ѝ. Тя лежеше под чудна завивка на сини цветя. Очите ѝ бяха затворени, но явно ме беше чула, защото ги отвори. Всеки път, когато я видех, очите ѝ ми се струваха още по-големи и по-блестящи.
— Какво има, миличка? — попита тя.
Пъхнах се под завивката и се гушнах до нея. Беше много топла.
— Не е честно — изхлипах. — Не искам да се омъжвам! Защо трябва?
Не ми отговори: „Защото е твой дълг“, както щеше да стори Леля Видала, нито: „Ще поискаш, когато му дойде времето“, както щеше да каже Леля Ести. Отначало нищо не каза. Само ме прегърна и ме погали по косата.
— Не забравяй как те избрах сред всички останали — каза тя.
Ала вече бях голяма и не вярвах в приказката за заключения замък, вълшебния пръстен, злите вещици и бягството.
— Това е само приказка — възразих. — Излязла съм от корема ти като всички други бебета.
Мама не потвърди. Нищо не каза. И кой знае защо, това ме уплаши.
— Така е! Нали? — попитах. — Сонамит ми каза в училище. За корема.
Мама ме притисна още по-силно.
— Каквото и да се случи — каза тя след малко, — винаги помни колко много съм те обичала.
Пета глава
Сигурно вече сте се досетили какво ще съобщя сега. Никак не е весело.
Мама умираше. Всичко го знаеха, освен мен.
Научих от Сонамит, която беше най-добрата ми приятелка. Не беше позволено да имаме най-добри приятелки. Не е хубаво да се формират затворени общности, съветваше Леля Ести, защото така другите момичета се чувстват отблъснати, а ние трябваше да си помагаме една на друга, за да станем безукорни.
Леля Видала казваше, че най-добрите приятелки все шушукат, сплетничат и пазят тайни, че сплетните и тайните водят до непокорство пред Бог, непокорството води до бунт, бунтовните момичета стават бунтовни жени, а бунтовната жена е още по-опасна от бунтовния мъж, защото бунтовните мъже стават предатели, а бунтовните жени стават прелюбодейки.
После се обади Бека с мишето си гласче и попита какво е прелюбодейка. Всички момичета се изненадахме, защото Бека рядко задаваше въпроси. Баща ѝ не беше Командир като нашите. Беше просто зъболекар — най-добрият зъболекар — и семействата на всички ни се лекуваха при него, поради което Бека беше допусната в нашето училище. Въпреки това другите момичета я гледаха отвисоко и очакваха все да им отстъпва.
Бека седеше до мен — винаги се стремеше да седне до мен, ако Сонамит не я избута — и аз я усещах как трепери. Страхувах се да не би Леля Видала да я накаже за нахалната проява, само че никой, дори Леля Видала, не би могъл да укори Века в нахалство.
Сонамит прошушна на Бека през мен: „Не ставай глупава!“. Леля Видала се усмихна, доколкото изобщо беше способна да го направи, и изрази надежда Бека никога да не научи отговора от личен опит, защото прелюбодейките ги убиват с камъни или ги бесят с чувал на главата. Леля Ести я укори, че няма нужда да плаши излишно момичетата, после се усмихна и добави, че ние сме безценни цветя, а къде се е чуло и видяло да има непокорно безценно цвете?
Изгледахме я с окръглени невинни очи и кимахме в знак на съгласие. Ни едно непокорно безценно цвете няма тук!
В къщата на Сонамит имаше само една Марта, а в моята — три, следователно моят баща беше по-важен от нейния. Вече съзнавам, че точно затова тя искаше да бъдем най-добри приятелки. Беше ниско и набито момиче, с две дълги дебели плитки — които предизвикваха завистта ми, защото моите бяха тънички и по-къси — и черни вежди, които я правеха да изглежда по-голяма. Беше войнствена, но само зад гърба на Лелите. Все искаше да е права в споровете помежду ни. Ако ѝ противоречиш, само ще повтори мнението си на по-висок глас. Държеше се грубо с много момичета, особено с Бека, и аз признавам засрамено, че бях твърде слаба да ѝ се противопоставя. Сред връстничките си се държах безволево, но у дома Мартите ме смятаха за вироглава.
— Майка ти умира, нали? — прошушна ми Сонамит в голямото междучасие.
— Не, не умира — отговорих шепнешком. — Просто има състояние.
Така казваха Мартите: „заради състоянието на майка ти“. То беше причината да си почива толкова и да кашля. Напоследък Мартите качваха подноси в стаята ѝ, но ги връщаха с почти непокътната храна по чиниите.
Вече не ми позволяваха да ходя често при нея. Когато все пак влизах, стаята ѝ тънеше в полумрак. И не миришеше на Табита, нямаше го лекото и сладостно ухание на лилиевите цветове на трилистника в градината, а миришеше на застояло и мръсно, сякаш някой скитник се беше промъкнал тайно в стаята и се криеше под леглото.