Присядах до мама, която лежеше сгушена под завивката с избродираните сини цветя, държах лявата ѝ ръка с вълшебния пръстен и я питах кога състоянието ѝ ще се махне, а тя отговаряше, че се моли болката ѝ скоро да спре. Това ми вдъхваше надежда — означаваше, че мама ще се оправи. След това ме питаше дали слушам, дали съм щастлива и аз винаги отговарях, че съм, а тя стискаше ръката ми, настояваше да се моля за нея и после пеехме песента за ангелите около леглото ѝ. Сетне мама ми благодареше и казваше, че за днес стига.
— Всъщност умира — настоя шепнешком Сонамит. — Това ѝ е състоянието. Умира.
— Не е вярно — прошепнах твърде силно. — Състоянието ѝ се подобрява. Скоро болката ще изчезне. Тя се помоли за това.
— Момичета — намеси се Леля Ести, — на обяд с устата се яде, не е прилично да дъвчете и да говорите. Имаме късмет с тази чудесна храна на масата, нали?
Бяха сандвичи с яйце, които обикновено ми харесваха, но тогава ми се догади от миризмата им.
— Чух от нашата Марта — прошушна Сонамит, когато Леля Ести насочи вниманието си в друга посока. — Вашата Марта ѝ казала. Вярно е.
— Коя от трите? — попитах.
Не можех да повярвам, че някоя от нашите Марти толкова подло ще излъже, че мама умира. Дори начумерената Роза.
— Откъде да знам коя? Всички са просто Марта — сопна се Сонамит и отметна назад дългите си дебели плитки.
Следобед, след като нашият Пазител ме откара у дома след училище, отидох в кухнята. Зила разточваше тесто за пай, Вира режеше пилешко. На печката къкреше тенджера със супа, в която щяха да сложат каквото остане от пилето и зеленчуците и няколко кокала. Нашите Марти оползотворяваха всичко, не изхвърляха храна.
Роза се беше навела над голямата двойна мивка и миеше съдове. Имахме съдомиялна, но Мартите я използваха само когато другите Командири идваха на вечеря, защото според Вира харчела много ток, а заради войната имаше недостиг. Понякога Мартите описваха войната като тенджера, дето къкри, но не завира, друг път — като колело на Йезекиил, защото се търкаляла, без да стига доникъде, но това си го говореха само помежду си.
— Сонамит ми каза, че тяхната Марта научила от някоя от вас, че майка ми умира — изтърсих. — Кой ѝ го е казал? Това е лъжа!
И трите зарязаха заниманието си. Все едно бях размахала вълшебна пръчка и ги бях вкаменила: Зила с точилката, Вира с нож в едната ръка и бяла пилешка шийка в другата и Роза с голяма чиния и кърпа за съдове. Трите се спогледаха.
— Мислехме, че знаеш — отговори тихо Зила. — Че Табита ти е казала.
— Или баща ти — додаде Вира.
Което беше глупаво, защото кога би могъл да ми каже татко? Напоследък рядко се задържаше у дома, а когато беше тук, или вечеряше сам в трапезарията, или се затваряше в кабинета си, зает с важни дела.
— Много съжаляваме — каза Роза. — Майка ти е много добра жена.
— Образцова Съпруга — додаде Вира. — Страда, без да се оплаква.
Аз вече се бях свлякла на кухненската маса и ридаех, закрила лицето си с ръце.
— Всички трябва да понасяме бедите, които са ни изпратени като изпитание — каза Зила. — И трябва да продължим да се надяваме.
На какво да се надяваме, помислих си. Каква надежда е останала? Виждах само загуба и мрак.
Мама умря два дни по-късно, през нощта, но аз научих едва на сутринта. Сърдех ѝ се, че е била смъртно болна, а не ми е казала, макар че в известен смисъл го беше направила: беше отправила молитва болката ѝ скоро да спре и молитвата ѝ бе чута.
Когато престанах да ѝ се сърдя, имах чувството, че са отрязали парче от мен — късче от сърцето ми със сигурност бе вече мъртво. Надявах се четирите ангели край леглото ѝ все пак да са истински, да бдят над нея и да отнесат душата ѝ като в молитвата. Опитах да си представя как я вдигат високо-високо на златен облак. Само че всъщност не вярвах.
III
Химн
Ръкописът от Ардуа Хол
Шеста глава
Снощи, докато се приготвях да си лягам, си разпуснах косата, или каквото е останало от нея. В една от своите вдъхновяващи проповеди пред нашите Лели преди няколко години говорих против суетата, която се прокрадва въпреки всички ограничения. „Косата не е най-важното в живота“, казах тогава само отчасти на шега. Което е вярно, но също така е вярно, че косата е свързана с живота. Тя е пламъчето на свещта — нашето тяло, и когато пламъчето започне да гасне, тялото също започва да се смалява и топи. Някога имах достатъчно коса за висок кок, когато високите кокове бяха модерни; или за нисък кок, когато ниските кокове бяха модерни. Сега обаче косата ми е като храната ни в Ардуа Хол — рядка и оскъдна. Пламъкът на живота ми гасне по-бавно, отколкото им се иска на някои от околните, но по-бързо, отколкото си дават сметка.