Фишер:
— Първо реших, че са им прерязали гърлата, и в известен
смисъл е така. Но най-големите мускули, артериите и вените на
10
гърлото и врата, изглежда, са били срязани от някаква лигатура —.
Който го е направил, почти е обезглавил жертвите.
— Гарота?
Патологът се втренчи в нея:
— Ами, да, предполагам. Гарота. Направена от някаква много
тънка жица навярно. – Поклати глава. – Никога не съм попадал на
нещо подобно. Тези хора със сигурност са имали ножове, а вероятно
и пистолети. Защо някой би използват подобно примитивно
оръжие, ако разполага с много по-ефективни средства?
Фишер преглътна коментара, че не е негова работа да
разсъждава над въпросите „как" и „защо“, а нейна, но Зелър
отговори на риторичния въпрос:
— За да отправи послание.
Фишер поклати глава.
— За да си достави удоволствие.
Докторът кимна уморено и се върна отново при убитата жена, а
двамата детективи се заеха да огледат останалата част от къщата.
— Ей, какво е това?
Въпросът не бе отправен конкретно към някого, но Фишер се
приближи към патолога и клекна до тялото, докато той проучваше
засъхналата кръв по челото на жената.
— Тук има нещо. – Мъжът извади химикалка и тетрадка от
вътрешността на гащеризона си. – Вижте, могат да се различат
бледите очертания на раната. Не прилича на естествено срязване
или сцепване. - Нарисува груба скица на една страница от
тетрадката. – Виждате ли? Кръг, разположен в хоризонтален овал.
— Някакво съобщение? Символ на престъпна банда?
— Може би – допусна патологът. – Ще имаме по-ясна представа,
когато почистя жертвата.
Фишер кимна и се изправи на крака.
— Такова хубаво семейство. Как, казахте, е фамилията им?
Зелър се обърна.
— Не сме я споменавали.
Фишер погледна назад към уютния дом, превърнат в сцена на
масово клане.
V
— Разбира се, че ще ви наглеждаме, сър, но се опасявам, че няма
начин да получите денонощна полицейска закрила или нещо
подобно. Не и при това състояние на бюджета ни.
— Предполагам, че всичките ви служители са заети да обикалят
11
клубовете с ятото на Фърги ?
Опитът на Джейми да се пошегува не се прие особено добре от
детектив сержант Шрийвс – личния му съветник по сигурността,
който бе пристигнал в малкия му офис на улица „Бонд" седмица
след като докладът на Лоте Мюлер се бе приземил на бюрото на
някой нещастен, нищо неподозиращ полицай от Скотланд ярд.
— Може би трябва да приемете това малко по-сериозно,
господин Синклер.
Джейми вдигна листчето, което току-що бе получил.
— Ако наистина е толкова сериозно, защо не ми се предлага
нещо по-съществено от тези очевидно дразнещи съвети? Опитайте
се да не излизате сам. Стойте далеч от потенциално опасни места.
Бъдете внимателен, когато отваряте вратата. За бога, та този ще бъде
истински наемен убиец, мафиот! Няма да почука на вратата ми и да
пита за Джейми Синктер, арт дилъра на тази енория. Ще ме причака
извън офиса с букет цветя и усмивка и преди да се усетя, ще ме е
перфорирал с деветмилиметров пищов, маскиран като скапан
нарцис!
— Струва ми се, че сте гледали твърде много пъти „Кръстникът",
сър. – Облеченият в цивилни дрехи служител на столичната
полиция се усмихна едва доловимо.
— Трябва да има и друг вариант. Програма за защита на
свидетелите, например!
— Ако искате да се казвате Невил, да живеете до края на живота
си в жилищен комплекс в Хъл и никога повече да не видите най-
близките си хора, сигурен съм, че може да се уреди. Чувал съм, че
пакетирането на риба е много удовлетворяваща професия.
Джейми се сви при тази мисъл. Е, поне си нямаше “най-близки
хора". Дядо му, последният му жив роднина, бе убит преди година, по-малко от дванайсет месеца след смъртта на майка му. Никога не
бе познавал баща си. Всъщност дори не знаеше името му. За първи
път му просветна, че ако – за бога, нека да е само „ако"! – загинеше в
близко
бъдеще,
можеха
да
проведат
церемонията
по
възпоменанието му в телефонната кабина отсреща. Истинските му
приятели се брояха на пръстите на едната му ръка. Докато Сара
научеше, щеше да е твърде късно да се връща от Бостън за