утихването й.
Наведе се с пъшкане и дръпна китките на проснатия мъж над
главата му, събра ги заедно и ги привърза. Със следващото си
движение го изправи на крака и прикрепи пластмасовата връзка
към друга такава, която бе завързал за душа. Извика от болката, но
си наложи да я пренебрегне. Преценил бе, че душът ще издържи
тежестта на жертвата, стига тя да не успее да упражни натиск върху
него, което Дорнбергер нямаше да позволи. Когато свърши с
подготовката, бе провесил от душа хъркащия мъж. Пресегна се към
яката на ризата му и я разкъса: оголи гърдите му, по които нямаше
никакви косми. После силно ощипа бледата му буза, с което
предизвика слаба реакция. И повтори.
Фредерик отвори очи и съзря пред себе си замъглена фигура. За
вниманието му се състезаваха болката в главата и огънят в ръцете
му. След убийството на жената беше дошъл до апартамента да
изчака Синклер. Атаката при влизането му беше неочаквана, но
знаеше, че може да надвие англичанина. Не беше очаквал обаче
силата и издръжливостта, с които се бе сблъскал, нито палката,
която го обезвреди и даде надмощие на противника му. Постепенно
възприе заобикалящата го среда и усети първия пристъп на страх.
Макар Синклер да го бе победил, отначало реши, че не се намира в
реална опасност. Търговецът на произведения на изкуството може и
да изглеждаше като типичен английски джентълмен, но беше
доказал в миналото, че е труден, опасен и упорит противник. И все
пак, дори да действаше грубо, после щеше да предаде Фредерик на
полицията. Когато зрението на германеца се проясни обаче, той
видя, че мъжът, който стоеше пред него, не е Синклер. Очите му, които приличаха на късчета лед, щяха да разкрият на Фредерик. че е
загазил, дори да не го беше разбрал от късия пластмасов кол.
— Виждам, че разпознаваш електрическия остен. Добре, значи
няма нужда да обяснявам как действа. Първо ще определим
правилата. – Гласът беше равен и делови, без емоция. Напомни на
Фредерик за неговия собствен. – Те са прости. Аз ти задавам въпрос,
а ти ми отговаряш. Ако не отговориш, ще използвам остена. После
ще те попитам отново. Ако пак не отговориш, ще увелича силата и
ще използвам остена. В случай че продължаваш да мълчиш, ще
натискам остена толкова дълго, колкото е необходимо. Дори да
прогори дупка в теб. Кимни, ако ме разбираш.
— Verpiss dich.
— Немски, а? – Дорнбергер кимна. – Това е начало. Но не, не
мисля да се разкарам.
Отлепи късо парче от ролката кафява лента, която винаги
носеше, и го плесна, без да се церемони, върху устата на Фредерик.
— Е, започваме! – Закрепи двете щипки за кожата на германеца
и натисна копчето за включване.
Четири часа по-късно пот се лееше от Паул Дорнбергер и цялото
тяло го болеше. Фредерик, както бе научил, че се казва мъжът,
висеше гол от душа, а бледата му кожа вече приличаше на
леопардова заради многобройните отоци н изгаряния по нея.
Божичко, как изобщо бе възможно някой да издържи толкова!
Налагаше се да прогаря в него всяко име и всеки детайл. Вече
знаеше всичко за неонацистката връзка и вендетата срещу Синклер,
която Фредерик бе дошъл да изпълни. Знаеше и за жената, която бе
убил, за да получи ключ от апартамента.
Фредерик живееше в свят на физическо мъчение. Разбираше, че
не може да спечели нищо с мълчание. Знаеше, че каквото и да се
случи тук, ще умре. И все пак всичко, в което бе възпитан да вярва,
му налагаше да не отстъпва. Вече бе разбрал, че защитава
единствено Синклер – човек, когото се бе заклел да убие. Но това
нищо не означаваше. „Бийте се до последния човек, до последния
куршум“ – бе лозунгът на човека, на когото се възхищаваше най-
много на света. Само слабакът се огъва.
И все пак болката беше толкова ужасна, че мъчителят
изтръгваше от него една по една всичките му тайни заедно с
раздиращи гърлото агонизиращи писъци. Но Фредерик не
изпитваше срам, защото стратегията му от самото начало бе да си
създаде серия от отбранителни линии и да отстъпва всяка от тях по
такъв начин, че да може да защитава следващата малко по-дълго.
Принуден бе да подбере една тайна, която да защитава пред всички
останали. Нямаше рационална причина да избере тъкмо нея, освен
значението, което Синклер, изглежда, й придаваше. Беше стигнал