— Защо? Тя никога никому не е навредила!
Въпросът на Джейми бе адресиран до Дани, но му отговори
цивилният инспектор, който водеше разследването на убийството:
— Била е на грешното място в грешното време, сър. Случаен
инцидент. Никой не би могъл да го предотврати. Казахте, че често е
работела до късно. Нали?
Джейми кимна, без да се замисля. Усети погледа на Дани върху
себе си.
— Сигурно са я наблюдавали и са видели, че е сама в сградата.
Нищо друго ли не липсва?
— Само дребните. Няколко паунда. Тук не държим никакви
картини или ценности.
Детективът промърмори нещо съчувствено, но това, което
прикова вниманието на Джейми, бе звукът на телефонния секретар.
Друг полицай прослушваше съобщението, което Джейми бе
изпратил.
— Това вие ли сте, сър?
Мъжът прие последвалата тишина за потвърждение и изключи
машината. Но думите все още отекваха в главата на Джейми. Богат
руснак, Олег Самсонов. Срещна погледа на Дани и разбра, че и тя си
мисли същото. Те знаеха.
Паул Дорнбергер погледна надолу към тялото на баща си и се
заслуша в измъченото му дишане. Всяко поемане на въздух траеше
сякаш цяла вечност, всяка проточена пауза между вдишванията
заплашваше да е последна. Като че ли през изминалата седмица
тялото на стареца се саморазрушаваше. Поддържаха го жив само
пластмасовите тръби, през които му вливаха венозно хранителни
вещества и които отвеждаха изпражненията вън от тялото му.
Цялото му съществуване бе сведено до болката, всяко негово нервно
окончание бе оголено като прогнил зъб. И въпреки опиатите, които
лекарите предписваха, за да облекчат края му, за него всеки миг бе
мъчение. Болката го караше да се върти, преобръща и стене, което
още повече изчерпваше намаляващия му резерв от енергия.
— Никога няма да ти простя в какво ме превърна – каза тихо
Паул. – Но все пак ти си ми баща. Няма да те подведа.
Отиде до монтирания в пода сейф и набра кода. Кадифеният
калъф си стоеше там, както го бе оставил. Взе го и го занесе до
леглото. Извади Короната и я задържа за миг. Напрегна се, когато
усети стаената й сила. Можеше ли такъв предмет да чувства? Да
изисква? Разбира се, че не! И все пак един глас в главата му мощно
настояваше Паул да направи онова, което трябва. Стори му се, че
гласът и Короната са едно и също. „Скоро – помисли си. – Скоро ще
се събереш с това, което ти принадлежи по право."
Отнесе Короната до леглото и нагласи ръцете на баща си върху
метала. Ефектът беше незабавен. Дишането му на мига се облекчи, а
стенанията спряха. Паул се наведе и целуна дълбоко набразденото
чело на Макс Дорнбергер, след което се обади на рецепцията и даде
инструкции.
Обикновено вземаше такси до работа, но днес караше колата си
– черно беемве Х-5 със затъмнени задни стъкла, което паркира
толкова близо, колкото се осмели. Подмина главния вход - висока
дървена порта с шипове на върха, през която влизаха автомобилите.
Продължи по пътя край безличната стена с бодлива тел отгоре и
зави зад ъгъла при входа за персонала. Усмивка в камерата за
Джерард. След една по-дълга от необходимото пауза, чието
предназначение бе да подразни Паул, вратата щракна и се отвори.
Зад нея се показа Винс с подигравателния си незаинтересован
поглед и цевта на МР-5, небрежно насочена в неговата посока.
— Добро утро, Винс.
— Някой каза, че си болен. – В устата на американеца това
прозвуча като обвинение.
Дорнбергер сви рамене.
— Знаеш как е. Чудодейно оздравяване. Шефът няма да ми
благодари, че съм си взел ненужно почивен ден точно сега.
— Разбира се. – Винс го поведе към блиндираната врата в
долната част на стълбището.
Паул бе в обичайната си бизнес униформа – костюм и тъмно
кашмирено палто – и носеше куфарче в лявата ръка. В затвореното
стълбище използва куфарчето да закрие дясната си ръка и бръкна в
изработения по поръчка вътрешен джоб на дългото си палто.
Нямаше за къде да бърза. Просто остави нещата да се развиват.
Баща му все правеше планове за премахването на Самсонов, в
случай че някога се наложеше да ликвидират руснака. Паул бе
проигравал тази сцена хиляди пъти в съзнанието си. Беше я
практикувал много пъти в мазето на голямата асиметрична къща.
Вратата в горния край на стълбището щракна и се отвори. Кени