ежедневния си доклад. Човекът пред него нямаше нищо общо с
вечно
усмихнатия
му
асистент
Паул
Дорнбергер,
който
предугаждаше всяка негова нужда. За миг Олег се зачуди как е
разбрал за диаманта, но бързо отхвърли въпроса. Единственото
важно нещо сега бе Дими. А при най-малкия признак на заплаха от
негова страна Дмитрий щеше да умре.
— Остани на място, Дими. Не се движи – предупреди сина си. Но
нямаше нужда да му го казва, Дмитрий и без това беше замръзнал.
— Диамантът, Олег! – Дорнбергер се отмести, така че да може да
държи под прицел и бащата, и сина.
Самсонов си проправи път към паникстаята. Измисли половин
план – да рискува да грабне Дмитрий и да го придърпа вътре, но
Дорнбергер го изпревари. Пристъпи напред и стисна Дими за ръка.
Олег стигна до вратата и вдигна трепереща ръка към клавиатурата.
— Внимателно! – Дорнбергер знаеше, че ако бъде въведена
грешна комбинация, в местното полицейско управление ще зазвучи
аларма.
Олег преглътна и внимателно набра правилните цифри.
— Добре – успокоително произнесе Дорнбергер. – Сега камъка.
Милиардерът мина край картината на Вай Гог, която преди
беше негова гордост, а сега сякаш му се присмиваше. Тя наполовина
го прикриваше от пистолета на Дорнбергер и Самсонов знаеше, че
навярно би могъл да стигне до вратата и да потърси убежище на
последния етаж или на онзи под него. Дорнбергер едва ли би убил
момчето, докато Олег е свободен. Но не можеше да поеме този риск.
Нямаше да остави сина си сам с психопат.
Руснакът натисна бутон на стената, който повдигна сейфа на
нивото на гърдите му. В същото време отстрани, на блестяща
метална колона, се появи клавиатура. След като набра кода, сейфът
се отвори плавно, за да разкрие наградата вътре. Окото на Изида.
За миг Олег се олюля от ослепителния блясък на Окото. Спомни
си как стоеше край смъртното легло на баща си, докато старецът
разправяше историята със същите думи, които бе използвал
дребният немски затворник. Окото и Короната. Преминаването към
вечния живот. Баща му, старият купонджия, се смееше на разказа,
въпреки че кашляше, а краят на дните му наближаваше. Не му беше
хрумвало да се опита да намери Короната, защото това би
застрашило живота, който си бе създал в Съветска Русия. Но Олег
беше запленен от възможността. Още тогава вече имаше всичко,
което светът можеше да му предложи. Но все пак беше руснак и
докато животът на баща му изтичаше, получи прозрение за
собствената си смъртност. Някой ден и той щеше да лежи на
смъртното си легло с пълни с вода дробове и сърце, което се кани да
избухне. Парите не можеха да променят това. Камъкът обаче му
предоставяше възможност, колкото и малка да беше, че този момент
може да бъде отложен за неопределено време. Така и не бе
споменавал на друг човек за диаманта или за мита, който го
правеше толкова ценен, но от онзи ден нататък използваше парите
си, за да се опита да събере Окото и Короната.
Сега, докато разсъждаваше над собствената си смърт и тази на
сина си, му хрумна, че всичките години на усилия са били напразни.
Как би могъл някой да избере да живее вечно, ако това означаваше
да гледа смъртта на съпругата, децата и внуците си цяла вечност?
Човек трябва да е много по-безчувствен и грешен от Олег Самсонов,
за да направи този избор.
Седемдесет и петте фасетки на диаманта проблясваха на
изкуствената светлина. Камъкът притежаваше красота и дълбочина,
които винаги успяваха да го развълнуват. И все пак в този момент
той бе просто стока. Олег щеше да я използва, за да откупи живота
на сина си. Взе камъка с форма на яйце в две ръце и се върна
обратно в стаята.
— Сега разреши на Дмитрий да си тръгне – каза.
Паул Дорнбергер се засмя и го простреля в гърлото.
XLIII
Докато стигнат до къщата на Самсонов, стана почти пладне.
Джейми плати на таксиметровия шофьор, а Дани проучи предната
част на комплекса, огледа стената и портите.
— Може би трябва да почукаме - предложи тя, когато Джейми се
приближи към нея.
Синклер огледа бодливата тел над стената и охранителните
камери, които покриваха всеки ъгъл.
— Според знака могат да влизат само автомобили – отбеляза
Джейми. – Изглежда, не окуражават посетителите без колела. Нищо