на някой гений, когото всички останали са пропуснали.
Възприемаше това като „ровене из мръсотията“. За тази черна
работа големите търговци наемаха десетки млади, дразнещо
ентусиазирани и нископлатени стажанти с блеснали очи. Те
оглеждаха и пресяваха фалшификатите, талантливите аматьори и
студентите, които можеше да се окажат – или пък не (което бе по-
вероятно) – бъдещи звезди. Беше нещо средно между гмуркане с
шнорхел в блато със завързани очи и играта „Топло и студено. Не
след дълго се почувства, сякаш се дави сред боклуци и раздразнение.
— Слушай, Гейл, възможно е да ми се наложи отново да замина
за известно време.
Секретарката му вдигна поглед от компютъра и Джейми видя
недоумение в очите й. Миналата година бе прекарал повече от два
месеца извън офиса и макар да бе успял да й изплати част от парите,
знаеше, че е направил живота й труден. Този път щеше да й така без
прекъсване. След като дядо му почина, Джейми даде под наем
къщата му в Уелуин Гардън Сити. Може би сега щеше да я продаде.
Усмихна се успокоително на Гейл, но по лицето й плъзнаха емоции
като дъждовни облаци. Жената отвори уста и той разбра, че се кани
да му каже нещо важно, което би могло да промени живота му. Само
че в този миг телефонът иззвъня.
— „Изящни изкуства Синклер“ с какво мога да ви помогна? –
Известно време слуша и кима, след което закри с длан слушалката. –
Търси те детектив Фишер. От Америка.
Джейми откри телефона си под планина от каталози с
произведения на изкуството в своя край на бюрото.
— Джейми Синклер на телефона.
— Господин Синклер, казвам се Дани Фишер, детектив от
нюйоркската полиция.
Женският глас го разсея за миг. Беше нисък и дрезгав, с акцент,
гъст като тинята на Ийст Ривър. Дани Фишер звучеше така, сякаш
току-що е станала от леглото, а може би все още бе в него. Джейми
погледна часовника си: единайсет преди обед, следователно в Ню
Йорк бе приблизително шест сутринта.
— Господин Синклер?
— Да. Съжалявам. Още съм тук.
Фишер премина направо на въпроса:
— От полицейското управление на Ню Йорк бихме искали
помощта ви във връзка с един случай, който разследваме. –
Вероятно бе доловила нещо: колебание или скептицизъм. – Ако
желаете, мога да ви дам номер за връзка с управлението, за да
потвърдят самоличността ми, и да продължим този разговор в по-
подходящ за вас момент.
— Не, не е нужно. Просто се изненадах малко. Обикновено не
получавам подобни обаждания в понеделник сутрин. Разбира се, ще
ви помогна в разследването. Какво искате да знаете за нападението?
Сега беше неин ред да се озадачи:
— Нападение?
— Извинете, помислих, че.., както и да е, какво разследвате вие?
— Убийство, сър. Добри хора, застигнати от лош край. Всъщност
почеркът е същият като на двойното убийство, извършено недалеч
от вас, в Лондон. Може би сте чели за него, убита е възрастна двойка.
Семейство Хартман.
Бегъл спомен проблесна в паметта на Джейми. Да, чул беше за
престъплението в един от новите тузарски комплекси в Докландс.
Трудно можеше да го пропусне, тъй като кървавите подробности
бяха по първите страници на всички жадни за сензации таблоиди.
Заглавията намекваха, че някакъв психар вилнее на свобода, че
може би дори става дума за ритуално жертвоприношение.
— Това е много интересно, но...
Стори му се, че долавя усмивка в гласа й.
— Чудите се какво общо има всичко това с човек, който купува и
продава картини?
— Точно така детектив Фишер, но имам усещането, че вие ще
ме просветлите.
— Всъщност се надявах вие нас да просветлите, господин
Синклер. Разбрах, че имате и друга специалност, която би могла да
ни бъде от полза в това разследване: издирвате ценни предмети,
откраднати от нацистите по време на Втората световна война. Така
ли е?
— Правил съм го, да. – Думите му прозвучаха по-предпазливо,
отколкото очакваше.
— Е, стреляме на сляпо, но честно казано, не разполагаме с кой
знае какви улики. От вас искаме да ни помогнете да определим
местонахождението и съдбата на нацист, откраднал такъв предмет.
Джейми въздъхна, нямаше да получи никаква печалба от
подобен ангажимент.
— Само че, детективе, аз всъщност съм доста зает в момента. –
Гейл повдигна вежди невярващо, но той не обърна внимание на