чудно, ако отидем до онази врата пеш, да ни подхвърлят руска мина
вместо приветствие.
— Поне ще им привлечем вниманието.
— Да, но само колкото да сметат останките ни в пластмасова
торба.
— Имаш ли по-добра идея?
— Още не.
Джейми я хвана за ръка и я поведе към портата. По правило до
вратата трябваше да има високоговорител, за да могат посетителите
да говорят с онзи, който контролира влизането. Но явно Олег
Самсонов – или охраната му – говореше само при необходимост.
Единственият признак на живот беше мигащата червена светлинка
под охранителната камера, която наблюдаваше входа. Джейми се
приближи колебливо до вратата и почука. После повтори, този път
по-силно, усмихна се на камерата и посочи към вратата.
— Да, това би трябвало да свърши работа – подхвърли Дани
иронично.
Двамата отстъпиха назад и зачакаха реакция, но вратите
останаха здраво затворени.
— Май днес не им е до посетители.
— Трябва да има и друг вход.
Тръгнаха успоредно на стените от другата страна на пътя.
— Не мислиш ли, че е доста странно? Трябваше поне да излязат
да ни отпъдят.
— Може да имат много посетители, които искат дарения за
църквата – подхвърли шеговито Джейми и преправи гласа си: –
Уважаеми господни Самсонов, с викария се чудехме дали бихте
дарили два милиона на фонда за възстановяване на църковната
кула. Вероятно накрая са решили, че е най-добре изобщо да не
отварят вратата. При мен това върши работа с мормоните и
Свидетелите на Йехова.
— Ако с това се опитваш да ме успокоиш, Синклер, май
предпочитам да съм нервна.
Джейми разбра намека и си затвори устата. Свърнаха зад ъгъла
и попаднаха на друг дълъг участък от стената. Издигаше се отстрани
на пътя, който минаваше покрай парка.
— И ти ли виждаш същото като мен?
— Камерата?
— Има една в този край и една в другия. Онази в средата може
да покрива само някоя врата.
— Мислиш ли, че този път ще получим по-топло посрещане?
— Ако не стане, май ще се наложи да прескачам с овчарски скок
тая стена.
— Ама, разбира се! – Дани се ухили, загледана в
електрифицираната бодлива тел, която опасваше отгоре цялата
стена. – Бих искала да видя това.
Останаха от другата страна на пътя и Дани забеляза вратата
първа. Беше нещо като съвременен вариант на странична порта, а в
далечния й край личеше тясна линия от мрак.
— Защо ще я оставят отворена?
Джейми се вледени.
— Не биха. – Погледна към камерите в двата края на стената. –
Просто продължавай да вървиш.
Направиха го, докато не стигнаха почти успоредно на вратата.
— Може да има верига.
— Може. – Джейми си пое дълбоко въздух. – Има само един
начин да разберем.
Обърна се рязко и тръгна право към вратата. Беше открехната
само няколко сантиметра, така че Дани можеше да е права за
веригата, но той забеляза нещо в долната част, което в първия
момент не разпозна. Подметка на обувка. Погледна от обувката към
окото на охранителната камера. Ако някой го гледаше в този
момент, Джейми нищо не би могъл да направи. Но пък ако имаше
такъв човек, защо не бе успял да реагира на това, което вече ставаше
толкова очевидно?
Усети дъха на Дани на тила си и момента, в който тя замръзна,
забелязала крака, който блокира вратата.
— Искам да останеш тук.
— Няма да стане, Синклер!
Джейми бутна леко вратата и видяха отпуснатото тяло на мъж.
Беше свален от куршум, който бе пробил кратер в главата му и го бе
отхвърлил към стената. Малко извън обсега му лежеше модерна
картечница – от онези, които въоръжените полицаи и специалните
части предпочитаха. Дани Фишер порови в чантата си и Джейми не
повярва на очите си, когато извади оттам автоматично оръжие със
заглушител. Пистолетът пробуди у него неясен спомен.
— Откъде го взе, за бога?!
— От онзи тип, който се опита да те убие. – Дани сви рамене. –
Реших, че може да ни потрябва. Явно съм била права.
Джейми можеше да каже няколко неща по този въпрос, като
никое от тях не беше особено ласкателно, но сега май не беше
подходящото време да ги споменава. Вместо това се замисли за
вратата и какво би могло да се крие зад нея.
— Какво би направило едно нюйоркско ченге в ситуация като
тази?
— Би изпратило партньора си да провери дали лошият е все още
наоколо.