— И ако е?
— Ами, ако извадим късмет, аз ще го застрелям, преди той да е
застрелял теб.
Джейми пое дълбоко въздух:
— Надявам се, че си добър стрелец.
—
Няма
по-добър.
–
Отмести
се
назад
и
вдигна
деветмилиметровия пистолет с две ръце, готова да прикрива
Джейми. – Не се изправяй, Шерлок, и действай бързо!
Партньорът й обаче вече действаше. Хвърли се през вратата,
сниши се край тялото на мъртвия пазач и вдигна картечния му
пистолет за ремъка. Претърколи се и се озова до дънера на череша
насред поддържана зелена градина. Вдигна вече зареденото оръжие
и го опря на рамото си, готов да стреля. Огледа околността. Нищо.
От тази страна на къщата приземният етаж нямаше прозорци, но
горните етажи сякаш бяха изцяло от стъкло. Пътека водеше от
вратата, през която току-що бе дошъл, до друга в стената на
сградата.
— Чисто е – подвикна.
Дани го приближи предпазливо с пистолет в готовност. Беше
нащрек за всяко движение.
— Добре ли си, Шерлок? – попита, без да поглежда към него.
— Сега вече знам какво е усещането да си патица на
панаирджийско стрелбище. Какво смяташ?
Фишер се замисли за момент, като душеше въздуха като
индианец следотърсач в каубойски филм.
— Мисля, че нищо не е както трябва. Досега трябваше да са ни
заобиколили. Къде са останалите пазачи?
Дани се върна до тялото и провери дали има пулс. След това
порови из джоба на мъртвеца и хвърли втори пълнител към
Джейми.
— Имаме труп, този тук е мъртъв от поне петнайсет минути.
Защо другите охранители не са реагирали, когато е бил улучен? И
защо ние с теб не лежим на тревата с опряно в глава дуло?
Обърнаха едновременно очи към вратата в края на пътя. Фишер
стигна първа до нея и заразглежда клавиатурата на рамката на
вратата.
— Нямаме комбинацията, а тук със сигурност има аларма. Дали
да не се върнем и отново да се опитаме отпред?
— Твърде е късно да се тревожим за това – отвърна Джейми. –
Отдръпни се.
Дани изпълни нареждането му озадачена и подскочи при звука
от неочакваното стакато на пистолета му. Явно бе решил да
използва по-директен подход. Вратата беше тежка, изработена от
дърво и метал, но не беше блиндирана. Двайсет тежки куршума се
забиха приблизително в областта на ключалката. Джейми свали
пръст от спусъка и срита вратата с ботуша си.
Фишер мина покрай него с готов за стрелба пистолет и посочи
към горната част на затвореното стълбище пред тях.
— Следващия път, когато пробваш нещо подобно, първо
предупреди момичето до теб, за да не му се налага да си сменя
бельото.
Първото
нещо,
което
забелязаха,
щом
влязоха,
беше
оглушителната музика. Класическа симфония, която бе смътно
позната на Джейми, макар да не можеше да се сети за името й.
Тръгнаха бързо нагоре по стълбите към втората врата. Синклер
смени пълнителя и вдигна ударника на оръжието си, а Дани Фишер
бутна вратата с цевта на пистолета си и тя се люшна навътре
подканващо. Пред тях се разкри бюро с наредени един върху друг
монитори, но стената до него бе оплискана с кръв.
Джейми влезе пръв и огледа тялото, което лежеше в локва кръв
вляво от него, после забеляза още едно, чиято разбита глава бе върху
клавиатурата. Очевидно и двамата мъже бяха мъртви.
— Не пипай нищо – предупреди ненужно Дани, принудена да
надвиква гърмящата музика.
— Чайковски – заяви Джейми.
— Какво?
— Музиката. Звучи „Увертюра 1812" от Чайковски. Онази с
оръдията.
Дани погледна към стената, опръскана с останките от мозъка на
Джерард.
— Сякаш това не е достатъчно откачено.
Забелязаха коридор, който явно водеше към главната част на
сградата. Само че трябваше да проверят и другите стаи, преди да
поемат по него. Когато стигнаха до жилищните помещения на
пазачите. Дани се загледа в телата.
— Тези са професионалисти, но убиецът ги е отнесъл, без да му
мигне окото. Трябва да е бил вътрешен човек. Това ми се струва
единственото логично обяснение. Момчетата на стълбите са убити,
преди дори да трепнат. Изглежда, че тези двамата – посочи към
мъжете на масата – дори не са имали време да си извадят оръжията.
Човекът влиза. Усмихва се и тръгва към кухнята. Стига само дотук. –
Дани се обърна и извади пистолета. – Бум, бум. В това време пазачът