той се опита да обясни:
— Не разбираш, това може да ни отнеме трийсет-четирийсет
минути, а Дорнбергер вече има поне половин час преднина! Каквото
и да е намислил да прави, може вече да е приключил, докато
стигнем там.
— Закарай ни достатъчно близо тогава, после ще слезем от
колата и ще тичаме.
— Твърде далеч е. Трябва ни пряк път.
Стигнаха до кръстовище и Джейми направи опасен десен завой.
— За бога, Синклер, ще убиеш някого! – изпищя Дани, докато се
носеха по широките открити пространства на парка.
— В такова време паркът едва ли гъмжи от хора, а и с малко
късмет ще си помислят, че принц Андрю е излязъл на разходка с
лъскавата си лимузина
Джейми зави рязко, за да не блъсне шокиран човек, който
разхождаше кучета, и колата поднесе. За късмет, колата
разполагаше със система за контрол на стабилността, така че лесно
се върнаха на асфалта. Със закъснение Джейми включи аварийните
светлини и подхвърли:
— По-добре да се подсигурим.
Вляво от тях, на ниска могила, имаше странна сграда с форма на
летяща чиния, заобиколена от игрища за крикет. Джейми продължи
да кара, като натискаше клаксона срещу всеки, който се изпречи на
пътя им. Дани махваше извинително на стреснатите пешеходци,
забравила факта, че е невидима зад бронираните прозорци със
затъмнени стъкла. Беше въпрос на време някой полицай или може
би охраната на парка да ги забележи, но скоро се озоваха на по-
широка пешеходна пътека, която водеше право към дясната лента на
авеню, обточено с тънки голи дървета. Джейми зави и влезе в
пътното платно, като се вмъкна в малка пролука между две коли.
— Не е зле, Синклер – каза одобрително Дани. – А сега накъде?
— Знам само, че болницата е до Кралския хирургически колеж,
който трябва да е наблизо. Виж дали можеш да включиш
навигационната система.
Дани си поигра с екрана на таблото.
— Пише, че Кралският хирургически колеж е на километри
оттук.
— Смени „хирургически“ с „медицински" тогава.
— Така е по-добре. Малко вдясно от нас е, на улица „Олбани“.
— Добре, сега въведи името на болницата. Ще паркираме при
колежа и ще минем пеша останалата част от пътя.
Болницата бе разположена в жилищен район. Пътем минаха
през магазин за плодове и зеленчуци и Джейми купи кошница с
плодове, вързани с розова панделка.
— А ако не е време за посещения?
— Това е частна болница – напомни той.
— Много удобно. Значи винаги е време за посещения.
Минаха през входната врата и отидоха до рецепцията с
оживения вид на редовни посетители.
— Стаята на Макс Дорнбергер, моля!
Сестрата зад рецепцията се усмихна.
— Почакайте малко, ако ви е удобно, тъкмо застъпва следващата
смяна. – Няколко секунди по-късно изготви графика и прокара
пръст през списък с имена. – Трети етаж, стая осем. Кои казахте, че
сте?
— Не сме казвали. Това е племенницата на господин Дорнбергер
от Ню Йорк, а аз съм приятелят й.
Преди сестрата да успее да каже друго, вратата на асансьора се
отвори и те бързо влязоха вътре. Дани извади пистолета от чантата
си и го напъха сред ябълките и бананите, така че да се вижда само
дръжката. Натисна бутона за третия етаж и си пое дълбоко въздух.
— Една ябълка на ден държи доктора далеч от мен. А? Е, това не
важи за Паул Дорнбергер!
Джейми стисна пистолета, който бе взел от мъртвия пазач, и
скръсти ръце зад гърба си.
— Няма да поемаме рискове, освен ако не заплашва момчето.
Дани се втренчи в него.
— Знаеш, че ще го убие, нали?
— Няма да съм виновен за смъртта на това дете, Дани!
Прозвуча звън и разбраха, че са стигнати.
— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.
Поеха по коридор и скоро застанаха един до друг пред вратата
на осма стая. Дани стисна пистолета и постави пред себе си
кошницата като щит. От стаята се носеха слаби гласове.
Джейми посегна към дръжката на вратата.
— Няма лесен начин да го направим – прошепна. – Ако момчето
е встрани от убиеца и Дорнбергер направи дори едно движение,
застреляй го.
Дани кимна. Джейми забеляза, че е затаила дъх.
— Три, две, едно.
Връхлетяха в стаята рамо до рамо и Джейми тръгна да измъква
пистолета. Пръстът на Дани беше на спусъка. Хората вътре се бяха
скупчили около леглото и се разбягаха при неочакваното нахлуване,
а израженията по лицата им бяха смесица от изненада и шок. Дани