ще имаме по-добра представа накъде да вървим по-нататък. Как ти
звучи дотук?
Вместо отговор Дани вдигна пистолета и се затича към оградата.
Джейми я последва. Когато стигнаха, бяха подгизнали. Синклер
прокара ръце по протежение на стената, проверяваше за стъкла или
бодлива тел отгоре, но нямаше нищо такова. Изтегли се на ръце и
щом се качи на върха, легна по корем, като се придържаше
възможно най-ниско, после се спусне от другата страна. Дани
последва примера му и двамата клекнаха в сянката на стената, за да
се огледат. Алеята, която водеше до къщата, се намираше вдясно от
тях, вляво имаше открит терен – навярно занемарена градина. Пред
тях имаше горичка от стари възлести ябълкови дървета, чиито
корени бяха скрити под груба, висока до коленете трева, която
покриваше като мокет околността. Най-прекият път до къщата
минаваше през нея.
Джейми пълзеше напред като леопард през мократа зеленина.
Сети се за предупредителния знак на портата и се успокои донякъде.
Ако Дорнбергер беше заложил на кучета пазачи, значи не
разчиташе на нищо друго за защитата си. Освен това беше малко
вероятно високата трева да крие капани с огромни железни
челюсти, каквито въображението му търсеше под всяко стръкче.
Джейми спря и подуши въздуха. Нищо, но и тъкмо това бе очаквал.
Дъждовното време също беше на тяхна страна, защото не само щеше
да затрудни обонянието на кучетата, а щеше да повлияе и на слуха
им. С малко късмет щяха да стигнат незабелязано до къщата.
Разнесе се гръм, а последвалата го светкавица превърна
дърветата в армия от огромни скелети на вещици с усукани алчни
ръце и дълги пръсти. Джейми потръпна, явно свърза това с някакъв
детски спомен. Знаеше, че ще напредва по-бързо, ако се придвижва
изправен, а и вероятността да го забележат едва ли щеше да се
увеличи. Но Паул Дорнбергер беше някъде наблизо – въоръжен и
опасен: човек, който можеше да свали с куршум и бълха от хрътка.
Що за мисъл беше това, по дяволите? Опита се да я прогони, но
напразно.
Въпреки дъжда на няколко метра напред Джейми забеляза две
огромни и набити четирикраки фигури. Замръзна, но те тромаво
спряха и приковаха в него червените си очи. Не можеше да е по-зле.
Ротвайлери. Дяволски кучета. Черни гиганти с широки рамене, яки
вратове и челюсти, които могат да смажат череп на вълк с едно
щракване.
Дрезгаво ръмжене потвърди, че ротвайлерите са го видели, но
явно бяха обучени да не лаят, защото нападнаха бързо и тихо.
Първият почти го беше достигнал, когато нещо профуча покрай
ухото на Джейми като механична оса и отметна главата на кучето
рязко назад. Животното направи задно салто, сякаш се беше
спънало в стоманена жица. Второто куче обаче не спря и преди
Синклер да успее да се добере до пистолета си, го захапа за ръката.
Ротвайлерът клатеше глава и напрягаше мощните си вратни
мускули в опит да откъсне ръката на Джейми от рамото. Спаси го
само дебелото яке, което Дани му беше дала. Дори и през него обаче
усещаше върховете на жестоките кучешки зъби, които се впиваха в
плътта му. Беше като борба с крокодил и както вървеше,
възможният победител беше само един. Синклер заби свободния си
юмрук в муцуната на звяра в напразен опит да го принуди да се
отдръпне, но кучето сякаш ставаше все по-силно. Зрението на
Джейми вече се замъгляваше, когато видя – сякаш на забавен
каданс – как животното се ококори, а черепът му избухна в
експлозия от червено и бяло. Ротвайлерът потръпна конвулсивно и
застина, огромната му маса го прикова към земята. Тъмна фигура се
появи зад Джейми и заяви:
— Не можеш цял ден да си лежиш тук, Синклер, имаме работа за
вършене!
Джейми се изправи, макар краката му още да трепереха.
Провери пистолета си, за да се увери, че пълнителят не се е
разместил, и познатите действия укротиха сърцето му, което
допреди миг заплашваше да избухне. Вече беше почти тъмно и
въпреки бурята в небето на изток личеше сребристо сияние. Джейми
знаеше, че това са първите лъчи на луната. Времето на Дмитрий
Самсонов изтичаше.
Дани с лекота се промъкваше през дърветата и Джейми се
завтече да я догони. Проблесна нова светкавица и освети къщата.
Навярно от викторианската или от по-ранна епоха, тя беше голяма,