твърдеше, че е марширувала бодро към мъченичеството си, и
Джейми се надяваше, че ако някога стигне дотам, ще може да
последва примера й.
Възможността дойде много по-скоро, отколкото бе очаквал.
— Една от най-добрите на Доменикино, бих казал. – Носовият
магарешки рев на Дейкър привлече внимание от всички страни,
каквато беше и целта му.
Всъщност Джейми бе на същото мнение. Творбата наистина
5
беше една от най-добрите на Доменико Дзампиери - и почти
идеален пример за болонски класицизъм с цялата тази
непосредствена яснота, чистотата на линиите и изтънчената
хармония на цветовете. Все пак единственият му отговор бе едно
леко озадачено: ,.Хмм“.
— Не си ли съгласен? – Свинските очички на Пери се присвиха
подозрително.
— О, да. Перегрин. Но просто..
— Просто какво?
Джейми снижи гласа си до шепот:
— Просто онзи ден бях във Ватиканския музей. Естествено,
познаваш Дженаро?
— Разбира се.
— Ами, говорих с един от асистентите му за Сибилите. –
Дзампиери бе нарисувал две почти еднакви платна със Сибила от
6
Куме; едното висеше в пинакотеката във Ватикана, а другото в
7
галерия „Боргезе" .
– Изглежда, е плъзнал слух за повторното класифициране на
една от тях, което може да постави под въпрос и някои от другите му
творби. Сигурен съм, че чух да се споменава бедната Агнеса. –
Джейми изчака лицето на Перегрин Дейкър да избледнее от винен
до приятно бледорозов цвят. – Саманта, здравей! Наистина трябва
да тръгвам. Пери. Беше ми приятно да си поговорим.
Лепна се за една висока руса асистентка от галерията, която
мина покрай него с плато хапки. Жената се втренчи в него.
— Какво си намислил, Джейми Синклер? Още не съм сигурна
дали си говорим. – После погледна назад, където Дейкър зяпаше с
изцъклени очи картината на Доменикино. – Все пак, изглежда, си
стъжнил деня на Розовия Бабун, така че може и да ти простя.
Саманта се спря рязко и се обърна да го огледа внимателно.
Джейми знаеше, че тя вижда в него нещо повече от тъмната му коса,
увиснала в безпорядък над напрегнати зелени очи, и устата с тънки
решителни устни. Виждаше онзи последен път, когато двамата се
бяха срещнали. Саманта беше прекрасна и дългокрака – те май
всички бяха прекрасни и дългокраки – и отговаряше напълно на
породата си. Имаше диплома с отлични оценки по две специалности
от някоя елитна катедрала на знанието, прекарваше зимите си на
ски в Клостърс, а летата си на нечия яхта в Средиземно море и всеки
втори вторник отскачаше до офиса, за да поздрави колегите си.
Някога Джейми смяташе, че да бъде с нея ще е като да си легне с
парче фин порцелан, но тя го дари с четирите най-развратни часа в
живота му и добави, че изживяването можело да е по-добро само ако
някой си Чарли се бил присъединил към тях. Споменът го накара да
изстене мислено и пред очите му изникна лицето на Сара Грант.
Решението да се върне обратно в Щатите беше нейно, но от това той
не се чувстваше по-малко гузен.
— Добре ли си, скъпи?
Джейми се намръщи и махна към хапките.
— Лошо храносмилане.
От другия край на стаята лъчезарно му се усмихна човек със
сбръчкано и донякъде познато лице, но Саманта го насочи в
противоположната посока.
— Ще ми благодариш по-късно – прошепна му. – Това ужасно
малко човече ме държа половин час да ми разправя за някакви
мърляви парчета от разкъсан ръкопис, дето някакъв друг ужасен
малък човек бил намерил в Париж. Умрях от скука!
Доколкото той знаеше, въпросното „ужасно малко човече" беше
един от най-видните учени във Великобритания, посветили се на
Римската епоха, но Джейми още не можеше да изкара Сара Грант и
Рафаело от главата си. През онези твърде кратки шест месеца, които
прекараха заедно, Сара обогати живота му. А платното на Рафаело, което откриха заедно в изгубен нацистки бункер насред планината
Харц, изглежда, щеше да го направи богат. В крайна сметка обаче
родената в Америка служителка на Мосад бе осъзнала, че онзи
Джейми Синклер, който я бе придружавал из половин Европа и бе
избягвал бомби и куршуми по пътя, не беше същият човек, който
така бързо се завърна към рутината на стария си лондонски живот.
След като обляна в сълзи се сбогува с него, тя замина за Бостън, за да