можеше и да извика командата. Явно им допадаше да си говорят по уоки-токита.
– Нали осъзнавате какви ги вършите - обади се Адджелика.
Ник Карвър я изгледа недоумяващо.
– Ако се разчуе - продължи тя, - е, нали осъзнавате какво вършите? Ще разрушите
вярата. Ще редуцирате вярата в Бог до неврологични импулси. Ще превърнете откровенията в
халюцинации. Чудесата в налудничавости. Вече няма да остане нищо свято.
Повей на вятъра донесе воал от пясък.
– О, не знам - отвърна Уилям Блекмор. - Вярата е по-силна от словото. Човек е вярвал във
всички епохи. Във всички култури. От Африка до островите в Тихия океан. Човек винаги е
почитал своите богове и е търсил своите небеса. Човек е генетично предразположен да вярва.
Вярата е заложена в нас. Защо? Защото съществува Бог, който я е посял в нас? Или защото тъй
съкровено желаем да има някакъв бог, някакъв смисъл, контекст, творец, задвижваща сила. И
на първо място: една милосърдна бащина фигура, която ни очаква след смъртта, която ни
утешава и смекчава болката, превръ щайки смъртта в преход - не завършек.
Анджелика вдигна очи към съпруга си, сякаш за да потърси опора. После поклати глава,
неспособна да намери думи.
– Знам точно какво ще се случи, когато излъчим новина та за метеорита и кивота -
продължи Уилям Блекмор. - Атеистите ще отбележат: какво ви казвахме. А вярващите - той се
усмихна, - е, вярващите ще си продължат да вярват. Точ но както преди. Вярата битува в нас.
Независимо дали ѝ се отдаваме. Вярата е копнеж. Надежда. А копнеж и надежда хората винаги
ще носят в себе си.
Копнеж и надежда.
Да, да. Тук има нещо.
На късното следобедно слънце горещината представлява ше трепкаща мъглявина.
Скупчихме се в петната сянка. Случайно - а може би не - двамата с Анджелика се озовахме под
една и съща сянка.
В сянката на сфинкса.
Изглеждаше тъй крехка, застанала там. Крехка и малка. Със своя сладък слънчобран.
Повече от всичко на света ми се искаше да я притегля към себе си и да я прегърна.
Вдигнах очи към небето. Някога е било изпълнено с богове.
– Добре ли е Силвио? - попитах я. Най-вече за да запълня нагнетеното мълчание помежду
ни.
– Случва се да се събуди от кошмари. Но не знам колко е разбрал в действителност. - Тя
се усмихна на себе си. - Изпраща ми въодушевени sms-и от Дисниленд. В Париж е, с баба си. За
да забрави. - Тя избърса кичур коса от лицето си. – Посети умел психолог. Вярвам, че ще се
оправи.
– А ти?
– Аз? - Погледите ни се срещнаха. - Нищо ми няма на мен. Или може би мъничко. Спрях
цигарите.
Анджелика. Моят ангел. Останах там, скришом загледан в нея. Тъй невъобразимо
красива. Тъй невъобразимо омъжена. Тъй невъобразимо неустоима. Тъй невъобразимо
недостижима. Внезапно тя се извърна и ме погледна в очите.
– За какво мислиш?
Тонът ѝ бе игрив, предизвикателен. Трябва да се е досе тила. Затова не отговорих. За теб,
можех да ѝ кажа. За теб имен. Но, разбира се, не продумах.
– О, Бьорн. - Бйорн. Задържа погледа ми. Бегла усмивка. – В друго време, в друг свят...
Наведе се рязко към мен и припряно ме целуна по бузата. Обърна се, преди да съумея да
кажа каквото и да било. Видях я да се отправя към съпруга си, който я чакаше в друга сянка.
Професор Лоренцо Морети вдигна ръка и ми махна. Ведро, другарски. Отвърнах му тромаво.
Анджелика не погледна назад. Хвана ръката на мъжа си, вплете пръсти в неговите и го поведе
със себе си, напуснаха живота ми. Изгуби се от погледа ми зад лапата на сфинкса.
В друго време, в друг свят.
Тъй свършва историята. Нали все някъде трябва да намери своя край. Та защо не тук, в
Египет, където метеорит от дълбините на вселената се е сгромолясал на земята преди пет
хиляди години, променяйки нашия свят. Египтяните са вярвали, че притежа ва магически
свойства. Изпълвал ги е с видения на богове, с картини от бъдещето. По-късно са се появили
други пророци, други богове, други видения. И до днес - пет хиляди години по-късно - същите
тези представи продължават да битуват в нас. В митовете. В религиите. В колективното ни
съзнание. И от по-малко може да ти се завие свят.
Едва ли е подозирал какво охранява той, добрият стар Нострадамус. Двайсет и четири
ковчега, разбира се. Зазидани в стените и подовете на най-важните съвременни библиотеки.
Двайсет и четири ковчега с най-ценните свитъци от Александрийската библиотека. Но и нещо
повече: В ковчезите са залегнали нишките към познание, което ние, хората, сме неспособни да