Нямаше нищо, което да ми пречи просто да си замина. Нямаше да се трансформирам отново във вълк чак до зимата, а дотогава можех да съм на стотици мили оттук. Можех дори да се прибера у дома. Само дето „у дома“ бе просто мястото, където беше паркиран черният ми „Мустанг“. Мястото ми беше там точно толкова, колкото беше и тук, при вълците на Бек.
Спомних си искрената усмивка на Грейс. Как Сам се беше доверил на теорията ми. Как Грейс бе оцеляла благодарение на мен. Имаше нещо смътно красиво в това отново да имам цел.
Опрях устни до окървавената си длан и изсмуках раната. После се наведох и събрах отново парчетата от капана.
Съобщение №20: „Искаше ми се да беше вдигнала телефона“.
Пета глава
Наблюдавах го.
Лежах сред влажния шубрак, присвила опашка, бдителна и напрегната, но просто не можех да го изоставя. Светлината пропълзя по-ниско, позлатявайки долната част на листата край мен, но той не си тръгваше. Виковете му и свирепата сила на собственото ми привличане към него ме караха да треперя. Положих муцуна върху предните си лапи и присвих уши. Лекият ветрец донасяше миризмата му до мен. Познавах я. Познавах я с цялото си същество.
Исках той да ме намери.
Имах нужда да избягам.
Гласът му се отдалечаваше, а после пак се приближаваше. На моменти той отиваше толкова надалеч, че едва го чувах. Тогава се надигах, обсебена от идеята да го последвам. После обаче птиците притихваха, когато той отново тръгваше към мен, и аз бързо лягах сред листака, който ме скриваше от погледа му. Всяка негова обиколка ставаше все по-широка и по-широка, а времето между приближаването и отдалечаването му — все по-дълго. Това ме правеше още по-неспокойна.
Дали можех да го последвам?
Той отново се завърна след няколко безкрайни минути на почти пълна тишина. Този път се приближи толкова много, че можех да го видя ясно от мястото, където лежах, скрита и неподвижна. За миг си помислих, че ме е видял, но погледът му остана фокусиран в някаква точка зад мен. Формата на очите му накара стомаха ми да се преобърне в резултат на някаква непонятна емоция. Нещо вътре в мен ме теглеше към него, изпълвайки ме с неописуема болка. Той сви ръце край устата си и се провикна към гората.
Ако сега се изправех, щеше да ме види със сигурност. Силата на копнежа ми да бъда видяна, на копнежа да го приближа ме накара да изскимтя тихичко. Почти знаех какво искаше. Почти знаех…
— Грейс?
Тази дума ме прониза.
Той продължаваше да не ме вижда. Просто беше отправил гласа си към празнотата в очакване на отговор.
Бях прекалено уплашена. И инстинктите ме приковаваха към земята. Грейс. Думата отекваше вътре в мен, губейки смисъла си с всяко следващо повторение.
Той се обърна, свел глава, и започна бавно да се отдалечава към скосената светлина, бележеща края на гората. Нещо твърде подобно на паника се надигна в мен. Грейс. Светът наоколо ми се размиваше. Губех нещо. Аз бях изгубена. Аз…
Изправих се. Ако сега се обърнеше, нямаше как да не ме види, тъмносив вълк на фона на черните дървета. Имах нужда той да остане. Ако останеше, може би това щеше да облекчи онова кошмарно чувство в мен. Усилието да стоя там без никакво прикритие, толкова близо до него, караше краката ми да треперят под мен.
Всичко, което трябваше да направи, беше да се обърне.
Той обаче не го стори. Продължи да крачи, отнасяйки нещото, което бях изгубила с него, отнасяйки значението на тази дума — Грейс — без изобщо да разбере колко близо е бил до мен.
А аз останах, наблюдавайки го смълчано как ме изоставя.
Шеста глава
Живеех във военна зона.
Когато завих по алеята, музиката се блъсна в прозорците на колата. Въздухът навън туптеше в ритъма на мощен бас; цялата къща се беше превърнала в една огромна тон колона. Най-близките съседи живееха на доста голямо разстояние от тук, така че им бяха спестени симптомите на болестта, наречена Коул Сейнт Клеър. Самата същност на Коул беше толкова огромна, че стените не можеха да я удържат. Тя се изливаше през прозорците, гърмеше от колоните на уредбата, надаваше внезапни среднощни крясъци. Дори и човек да махнеше сцената, това, което оставаше, пак си беше една рок звезда.