— Джон — промълвих, а ръката ме болеше там, където бе ударил юмрукът му. Адреналинът пулсираше във вените ми, подхранван от гнева на Джон, напрежението на Коул и моята собствена готовност за действие. — Съжалявам. Но това няма да помогне.
— Дяволски си прав — изръмжа Джон и се хвърли към мен.
Внезапно Коул се озова между нас.
— Приключихме тук — отсече той. Не беше по-висок от Джон или от мен, но въпреки това някак се извисяваше над нас. Той присви очи, загледан в лицето ми, преценявайки как ще реагирам. — Нека да не правим глупости в магазина на този човек.
Джон, който се намираше на една ръка разстояние от другата страна на Коул, ме гледаше с празен поглед, подобно на статуя.
— Харесах те, когато се срещнахме за първи път — каза той. — Можеш ли да си го представиш?
Усетих, че ми става зле.
— Да вървим — казах на Коул, след което се обърнах към продавача. — Благодаря ви отново.
Коул бавно се насочи към изхода, все така напрегнат.
Гласът на Джон ни застигна през затварящата се зад нас врата на магазина:
— Всички знаят, че ти си го направил. Сам Рот.
Нощният въздух миришеше на бензин и пушек. Някъде наблизо нещо гореше. Можех да усетя пробудилия се вълк вътре в мен.
— Ама хората направо обожават да те удрят, а? — отбеляза Коул, все така изпълнен с енергия. Моите емоции подхранваха неговите и обратното, така че в момента и двамата бяхме вълци, готови за действие. Чувствах се превъзбуден и безтегловен. Фолксвагенът не беше далеч, но беше спрян в самия край на паркинга. Откъм страната на шофьора се виждаше бледа и дълга драскотина върху боята. Поне вече знаех, че срещата ми с Джон не е била съвпадение. Светлините на магазина се отразяваха в прозорците на колата. Нито един от двама ни не влезе вътре.
— Трябва да си ти — обади се Коул, който беше отворил вратата от своята страна и се бе привел към мен над покрива. — Този, който ще поведе вълците. Аз се опитах; не мога да запазя човешките си мисли, докато съм вълк.
Погледнах го. Усетих как пръстите ми изтръпват. Бях забравил млякото в магазина. Непрекъснато си спомнях за това как Джон замахва към мен, а Коул се хвърля между двама ни. Нощта оживяваше вътре в мен, а начинът, по който се чувствах в момента, ме спираше да произнеса на глас: Не, не мога да го направя, защото точно сега всичко ми се струваше възможно. Вместо това казах:
— Не искам да се връщам обратно към това. Не мога да го направя.
Коул се изсмя. Едно-единствено, рязко и отсечено ха.
— Все в един момент ще се трансформираш, Ринго. Още не си напълно излекуван. А щом така и така ще го правиш, можеш да се възползваш от момента, за да спасиш света.
Искаше ми се да кажа: Моля те, не ме карай да го правя, но какво значение би имало това за Коул, който сам си беше причинявал далеч по-лоши неща.
— Значи предполагаш, че ще ме послушат? — попитах.
Той вдигна ръце от покрива на фолксвагена, а призрачните отпечатъци от пръстите му изчезнаха от лъскавия метал секунди след като го беше сторил.
— Всички те слушаме, Сам — каза и скочи от бордюра, на който беше стъпил. — Ти просто невинаги разговаряш с нас.
Четирийсет и девета глава
В събота полицай Кьониг дойде до къщата, за да ни отведе на полуострова.
Всички надничахме през прозорците на гостната и го наблюдавахме как паркира колата си на алеята. Беше някак иронично да каним полицай в дома си, след като толкова дълго време се бяхме опитвали да избягваме служителите на закона. Това беше все едно Маугли да покани Шир Хан на чай и курабийки. Кьониг пристигна в къщата на Бек облечен в риза с твърда яка и дънки, за които си помислих, че най-вероятно е изгладил с ютия. Караше древен пикап „Шевролет“, който като нищо можеше също да е бил изгладен. Той почука на вратата с отривисто чук, чук, чук, което някак ми напомни за смеха на Изабел, и когато Сам отвори, видях, че е застанал пред вратата, изпънал ръце пред себе си и преплел пръсти, сякаш беше дошъл, за да изведе гаджето си на среща.
— Влез — покани го Сам.
Кьониг пристъпи в къщата, все така стиснал ръце. Помнех го как стоеше по същия начин в класната стая, докато учениците го тормозеха с въпроси за вълците, но в момента това ми изглеждаше като спомен от един друг живот. Тогава Оливия се беше привела към мен, за да ми прошепне, че го намира за сладък. Сега той стоеше на прага пред мен, а Оливия беше мъртва.