Оливия беше мъртва.
Започвах да разбирам безизразното изражение, което Сам придобиваше, щом някой споменеше родителите му. Не изпитвах абсолютно нищо при мисълта Оливия е мъртва. Чувствах се изтръпнала и безчувствена като белезите на Сам.
Осъзнах, че Кьониг ме е забелязал и в момента гледа към мен.
— Здрасти — промълвих.
Той си пое дълбоко дъх, все едно се канеше да се гмурне. Бих дала почти всичко, за да разбера какво точно минаваше през главата му в момента:
— Ами… да — произнесе бавно той. — Ето те и теб.
— Да — отвърнах. — Ето ме и мен.
Коул излезе от кухнята зад мен и Кьониг присви очи. Коул го дари със студената си самоуверена усмивка. Наблюдавах как разпознаването бавно се прокрадва в изражението на полицая.
— Ама, разбира се — възкликна той, след което кръстоса ръце и се обърна към Сам. Независимо от положението на ръцете или стойката му, Кьониг оставяше впечатлението за човек, когото трудно би могъл да извадиш от равновесие. — Случайно да си приютил в дома си и други изчезнали знаменитости? Елвис? Джими Хофа? Амелия Иърхарт20? Бих искал да знам цялата истина, преди да продължим.
— Само ние сме — каза Сам. — Поне доколкото знам. Между другото, Грейс би искала да дойде с нас, ако нямаш нищо против.
Кьониг обмисли това.
— Ти също ли ще идваш? — обърна се той към Коул. — Защото ако е така, ще трябва да освободя малко място в колата. Освен това ни очаква дълъг път, така че ако не можете да стискате, бих ви посъветвал да посетите съответните санитарни помещения.
И просто ей така, нещата бяха изяснени и сложени под контрол. Аз бях върколак на половин работен ден, а Коул — изчезнала рок звезда. Правилата за деня бяха зададени и вече можехме да се захващаме за работа.
— Аз няма да идвам — заяви Коул. — Имам да свърша малко мъжка работа.
Сам му хвърли предупредителен поглед, който сигурно бе свързан с факта, че кухнята най-сетне беше придобила нормален вид и той искаше да си я намери в това състояние.
Отговорът на Коул беше загадъчен. Или най-малкото прозвуча така. Всъщност, когато не се държеше превзето, той винаги излъчваше някаква загадъчност:
— Вземи си телефона. В случай че ми се наложи да се свържа с теб.
Сам потърка брадичката си с ръка, все едно проверяваше дали се е обръснал добре:
— Постарай се да не запалиш къщата.
— Добре, мамче — ухили се Коул.
— Уф, хайде да тръгваме — обадих се аз.
Това беше странно пътуване. Ние не знаехме абсолютно нищо за Кьониг, а той не знаеше нищо за нас, като се изключи онова, което никой друг не знаеше. Нещата ставаха още по-трудни, защото той се държеше мило с нас по един крайно неопределен начин, а ние все още не бяхме сигурни дали това беше нещо хубаво. Да не говорим, че изискваше усилия да бъдеш едновременно благодарен и разговорлив.
И така, тримата седяхме в кабината на шевролета — Кьониг, Сам и аз. Пикапът миришеше едва доловимо на „Доктор Пепър“21 Кьониг караше с петнайсет километра над ограничението за скоростта. Пътят ни водеше на североизток и не след дълго признаците на цивилизацията наоколо започнаха бавно да изчезват. Небето над нас беше безоблачно и обагрено в дружелюбно синьо, а всички цветове наоколо изглеждаха удивително наситени. Ако зимата някога е била тук, то това място вече не носеше спомена за нея.
Кьониг мълчеше и само от време на време прокарваше ръка през късата си коса. Този млад мъж с виненочервена риза, който ни возеше в цивилната си камионетка, не ми напомняше с нищо за онзи Кьониг, когото помнех. Всъщност той беше последният човек, за когото смятах, че би могъл да спечели доверието ми на този етап. До мен Сам плъзгаше пръсти по бедрото ми, тренирайки наум някакъв китарен акорд.
Предполагах, че външният вид не е всичко.
Сам първи наруши мълчанието, като изкоментира хубавото време и сподели, че според него ни очаква безпроблемно пътуване. Кьониг каза, че и той смята така, но човек никога не би могъл да е сигурен какво точно му е приготвила Минесота. Тя винаги може да те изненада, добави той. Допадна ми това, че говореше за щата в женски род. Това някак го караше да изглежда по-добродушен. Той попита Сам какво мисли по въпроса с колежа, а Сам отвърна, че Карин му е предложила работа на пълен работен ден в книжарницата и той обмисля тази възможност. Кьониг каза, че според него в това нямало нищо срамно. Самата аз си мислех за следването, за навършването на пълнолетие, за това как цялото ти бъдеше можеше да зависи от цифрите, изписани върху лист хартия, и като цяло ми се щеше двамата да сменят темата. Кьониг го направи:
20
Джими Хофа е американски синдикален лидер през 50-те и 60-те години на XX в., свързан с мафията и изчезнал безследно през 1975 г.: Амелия Иърхарт — първата жена, прелетяла сама със самолет Атлантическия океан (1932 г.), изчезва при полет над Тихия океан през 1937 г. — Б.р.
21
Америка лека безалкохолна напитка с уникален вкус, създадена през 80-те г. на XIX в. — Б.р.