— Ами Сейнт Клеър?
— Коул ли? Бек го е открил — отвърна Сам. — Било е проява на милосърдие.
Кьониг извърна очи към него:
— Спрямо Сейнт Клеър или спрямо Бек?
— Самият аз си задавам този въпрос напоследък — каза замислено Сам. Двамата с Кьониг се спогледаха и аз с изненада установих, че полицаят възприема Сам като равен или ако не точно като равен, най-малкото гледа на него като на възрастен. Бях прекарала толкова много време насаме със Сам, че реакциите на другите спрямо него или спрямо нас като двойка изглежда винаги успяваха да ме шокират. Беше ми трудно да си представя как някой би могъл да предизвиква толкова различно отношение в другите хора. Сякаш съществуваха четирийсет различни версии на Сам. Винаги бях приемала, че околните ме възприемат според външния ми вид, но сега се запитах дали също така не съществуваха и четирийсет различни версии на Грейс?
Всички подскочихме, когато телефонът на Сам започна да звъни в чантата ми, която съдържаше още резервни дрехи, в случай че се трансформирам, и книга, в случай че ми се наложи да изглеждам заета.
— Ще го вдигнеш ли, Грейс? — попита ме Сам.
Спрях се, когато не разпознах номера, изписан на дисплея. Показах го на Сам, а между временно телефонът звънна отново. Той поклати объркано глава.
— Да вдигам ли? — попитах, поставила палеца си на капачето, готова да го отворя.
— Това е кодът на Ню Йорк — обади се Кьониг, след което отново извърна очи към пътя.
Тази информация явно не помогна с нищо на Сам, който сви рамене.
Отворих капачето и поставих телефона до ухото си:
— Ало?
Гласът от другата страна беше мъжки и прозвуча някак безгрижно:
— О… ясна работа. Здрасти. Коул случайно да е наоколо?
Сам примигна срещу мен и разбрах, че той също беше чул въпроса.
— Мисля, че сте сбъркали номера — казах, докато мозъкът ми трескаво преработваше наличната информация. Коул беше използвал телефона на Сам, за да се обади някъде. У дома? Дали би направил нещо такова?
В гласа на мъжа не се долови смущение. Звучеше лениво и някак хлъзгаво, подобно на бучка масло, топяща се в тиган.
— Не, не съм сбъркал. Но те разбирам. Аз съм Джеръми. С него бяхме заедно в група.
— Бил си заедно в група с този човек, когото не познавам? — попитах.
— Със същия. Има нещо, което бих искал да предадеш на Коул Сейнт Клеър, ако е възможно. Бих искал да му кажеш, че съм му приготвил най-хубавия подарък на света и това ми струваше доста усилия, така че бих се радвал, ако той го оцени, вместо просто да разкъса опаковката, след което да го захвърли.
— Слушам те.
— След осемнайсет минути подаръкът ще бъде излъчен по радиото в предаването на Вилкас. Родителите на Коул също ще слушат. Погрижих се да го направят. Разбираш ли ме?
— Вилкас? За коя станция става дума? — попитах. — Въпреки че продължавам да не разбирам какво и на кого трябва да предам.
— Знам за кого говори — обади се Кьониг, без да отклонява очи от пътя. — Рик Вилкас.
— Същият — потвърди Джеръми, който явно го беше чул. — Някой там явно има отличен вкус. Сигурна ли си, че Коул не е наоколо?
— Наистина не е — отвърнах.
— Ще ми отговориш ли на един въпрос? Когато за последно видях нашия неустрашим герой Коул Сейнт Клеър, той беше затънал. Всъщност беше затънал наистина здраво. Всичко, което бих искал да знам, е той щастлив ли е в момента?
Замислих се за това какво точно зная за Коул. Замислих се какво ли означава това, че той има приятел, който да държи толкова много на него. Възможно беше в крайна сметка да не е бил чак толкова непоносим, щом някого от предишния му живот все още го беше грижа за него. Или пък беше възможно той да е бил толкова страхотен тип, преди да стане непоносим, че този негов приятел не го беше изоставил дори и след като „нашият неустрашим герой“ бе преминал от другата страна. Това, от една страна, променяше начина, по който гледах на Коул, а от друга — не чак толкова.
— Бори се, за да бъде — казах.
Джеръми замълча за половин секунда, след което попита:
— А Виктор?
Не казах абсолютно нищо. Джеръми също. Кьониг включи радиото, намали звука и започна да търси станцията.