— Аз искам — обади се Грейс. — Ако нямаш нищо против.
— Нали за това сме тук — каза Кьониг и тръгна сред дърветата. Крачката му беше уверена както винаги. — Не забравяйте да се прегледате за кърлежи, когато приключим.
Последвах го доволен, че можех да оставя Грейс да се оглежда за конкретните детайли, докато самият аз вървях през гората и опитвах да си представя глутницата на това място. Растителността беше гъста и бе трудно да си пробиеш път през нея, а земята беше покрита с папрат, която криеше под себе си дупки и камъни. Оградата беше достатъчна, за да задържи големите животни навън, за разлика от Пограничната гора, така че тук вълците нямаше да имат конкуренция. Нямаше нещо, което да ги заплашва. Кьониг беше прав; ако успеехме да преместим глутницата, не бихме могли и да се надяваме на по-добро място.
Грейс ме стисна за лакътя, а шумът, който вдигна, за да стигне до мен, ме накара да осъзная колко много съм изостанал.
— Сам — промълви тя останала без дъх, сякаш си беше мислила за същото като мен. — Видя ли хижата?
— Всъщност гледах папратта — признах.
Тя ме хвана за ръката и се разсмя звънко и щастливо; не я бях чувал да се смее така от много дълго време.
— Папратта — повтори и прегърна ръката ми. — Откачалка си ми ти. Ела с мен.
Да се държим за ръце по този начин в присъствието на Кьониг ми се видя някак твърде показно, най-вероятно защото преплетените ни пръсти бяха първото нещо, върху което полицаят спря погледа си, когато излязохме на поляната с хижата. Той си беше сложил бейзболна шапка, за да се предпази поне отчасти от мухите наоколо, което някак го караше да изглежда още по-официален, и стоеше пред дървена къща, която ми се видя огромна. Грубата дървена фасада с множество прозорци изглеждаше като нещото, което туристите сигурно си представят, когато стане дума за Минесота.
— Това ли е хижата?
Кьониг ни поведе към нея, ритайки боклуците от асфалтираната площадка пред сградата:
— Аха. Някога изглеждаше доста по-добре.
Бях очаквал… всъщност, не, дори не бях очаквал, а просто се бях надявал да открия някаква малка хижичка, някакви осигуряващи подслон руини, в които членовете на глутницата можеха да живеят в човешката си форма. Когато Кьониг беше използвал думата „курорт“, не смятах, че има предвид точно това. Мислех, че става въпрос за преувеличени истории за проваления семеен бизнес. Когато тази сграда е била построена, със сигурност е изглеждала наистина впечатляващо.
Грейс измъкна ръката си от моята и отиде, за да надникне през един от прашните прозорци, заслонявайки очите си с ръце. Стените бяха обрасли с бръшлян, а самата Грейс стоеше насред стигащ до глезените й треволяк, който бе покарал в цепнатината между асфалта и основите. Сравнена с всичко наоколо, тя изглеждаше страшно мъничка в чистите си дънки, облечена е едно от моите дълги якета, с руси коси разпилени по раменете.
— Изглежда ми доста приятно — заяви Грейс, а звукът на гласа й ме изпълни с още повече любов към нея.
Щом осъзна, че в думите й няма сарказъм. Кьониг се съгласи:
— Предполагам, че е така. Трябва да знаете обаче, че тук вече няма електричество. Възможно е да го пуснете отново, но това означава, че хората от енергото ще трябва да идват веднъж месечно, за да засичат електромерите.
Грейс, която все така стоеше с лице, притиснато към стъклото, заговори отново:
— Охо, това ми звучи като началото на някой филм на ужасите. Онова, което виждам там вътре, е голяма камина, нали? Значи мястото може да стане подходящо за обитаване дори и без ток, стига човек да прояви малко мисъл.
Застанах до нея и погледнах през прозореца. Видях голяма мрачна стая с огромна камина в единия край. Всичко изглеждаше сивкаво и изоставено; килими, безцветни заради праха изсъхнало цвете в саксия, окачена на стената глава от някакво животно, което отминалите години бяха направили неразпознаваемо. Това беше изоставено хотелско фоайе, видение от Титаник, намиращ се на океанското дъно. Мъничката колиба от предварителните ми очаквания изведнъж ми се видя като нещо далеч по-приятно и уютно.
— Мога ли да огледам останалата част от имота? — попитах, докато се отдръпвах от прозореца. Внимателно изтеглих Грейс по-далеч от виещия се по стената бръшлян, защото забелязах, че беше отровен.
— Разбира се — каза Кьониг, а после добави след кратка пауза: — Сам?