Произнесе името ми някак предпазливо, което ме наведе на мисълта, че това, за което иска да ме пита, няма да ми хареса.
— Кажете, сър?
Думата сър ми се изплъзна, преди изобщо да осъзная какво казвам, а Грейс веднага извърна очи към Кьониг, без дори да ме погледне. Причината беше в начина, по който полицаят беше произнесъл Сам.
— Джефри Бек е законният ти осиновител, нали така?
— Да — потвърдих. Сърцето ми се сви, при това не защото отговорът ми беше лъжа, а защото не разбирах причината Кьониг да ме пита за нещо подобно. Може би беше на път да размисли относно идеята си да ни помогне. Опитах се да прозвуча безгрижно — Защо питаш?
— Опитвам се да преценя дали трябва да възприемам това, което ти е сторил, като престъпление — обясни Кьониг.
Въпреки че се намирахме далеч от юрисдикцията му, насред нищото, аз разбрах какво има предвид. А той имаше предвид следното: аз, прикован към снежните преспи пред една най-обикновена къща, с топлия вълчи дъх върху лицето си. Сега вече пулсът ми наистина се ускори. Може би той никога не беше имал намерение да ни помогне. Може би целта на цялото това пътуване и всеки наш разговор беше да повдигне обвинение срещу Бек. Откъде можех да знам какви бяха мотивите му? Лицето ми гореше; май беше твърде наивно от моя страна да повярвам, че едно ченге ще ни помогне доброволно.
Задържах погледа му, въпреки препускащото в гърдите ми сърце.
— Нямало е как да знае, че родителите ми ще се опитат да ме убият.
— Именно това прави действията му още по-отвратителни според мен — отвърна Кьониг толкова бързо, че трябва да се е досещал как точно ще опитам да го оборя. — Ако те не се бяха опитали да те убият и респективно не бяха изчезнали от общата картина, какви са били намеренията му? Да те отвлече? Дали е щял да те вземе, ако те не бяха улеснили нещата за него?
Грейс се намеси:
— Не можеш да обвиняваш някого за нещо, което евентуално е щял да направи.
Погледнах към нея. Чудех се дали си мисли същото, за което си мислех и аз.
Кьониг продължи:
— Въпреки всичко, той е накрал тези два вълка да нападнат Сам с намерението да го нарани.
— Никой не ме е наранявал — промърморих, но извърнах очи.
— Аз възприемам това, което ти е причинил, като нараняване — каза мрачно Кьониг. — Кажи ми, Грейс, би ли отишла при нечие чуждо дете, за да го ухапеш?
Грейс се намръщи.
— Ами ти, Сам? Не, нали? Това, че повечето хора не знаят за оръжието, което Джефри Бек е използвал срещу теб, не променя факта, че говорим за нападение.
От една страна, аз знаех, че е прав, но от другата стоеше Бек, когото познавах, онзи Бек, който ме беше изградил като личност. Ако Грейс смяташе, че аз съм добър и благороден, това беше така, защото Бек ме бе научил да бъда такъв. Ако той е бил чудовище, не би ли следвало самият аз да съм едно умалено копие на същото това чудовище? През всичките тези години бях знаел как съм дошъл в глутницата. Бавно движещата се кола, вълците, смъртта на Сам Рот, син на семейство от средната класа в Дълът, единият член от което беше работил в пощата, а другият беше стоял в някакъв офис и се бе занимавал с неща, които изобщо не изглеждаха като работа за седемгодишното му дете. Когато, вече пораснал, поглеждах назад, ми беше ясно, че нападението изобщо не е било инцидент. Вече пораснал, аз знаех, че зад това стоеше Бек. Че той беше инициаторът на всичко. Самата дума „инициатор“ беше толкова неумолима, че нямаше как да смекча значението й.
— Той правил ли е с теб нещо друго, Сам? — попита Кьониг.
В продължение на една предълга минута изобщо не можех да разбера за какво точно ме пита. След това рязко завъртях глава:
— Не!
Кьониг ме наблюдаваше укорително. Мразех го заради това, че ми бе отнел Бек, но мразех Бек дори и повече, задето беше позволил да ми бъде отнет толкова лесно. Липсваха ми времената, когато на света съществуваха единствено понятията правилно и грешно, а между тях нямаше нищо.
— Спри — промълвих. — Просто спри. Моля те.
Грейс произнесе внимателно:
— В момента Бек е вълк. Смятам, че ще бъде много трудно да го подведеш под отговорност, а дори и да успееш, мисля, че в момента той си излежава присъдата.
— Съжалявам — каза Кьониг и вдигна ръце, сякаш бях насочил оръжие срещу него. — Просто разсъждавам като ченге. Прав си. Аз просто… Всъщност няма значение. Трудно е да си избиеш тези неща от главата, щом веднъж се замислиш над тях. Твоята история. Историята на глутницата. Както и да е. Искаш ли да влезеш в хижата? Самият аз мисля да вляза за минутка. Искам да се уверя, че вътре няма нищо, което би могло да изкуши някой член на семейството да се върне за него.