Исках да й кажа колко отчаяно не исках дори да си мисля за трансформация. Как най-накрая бях започнал да мисля за себе си в сегашно време, как бях започнал да възприемам живота си като нещо, разпростиращо се през годините, а не приковано към топлите месеци. Обаче не вярвах, че гласът ми ще успее да ме отведе там, където искам, а дори и да го споделях с нея, това нямаше да направи нещата по-лесни. Така че просто замлъкнах отново.
— О, Сам — въздъхна тя, обгърна врата ми с ръце и ме остави да положа лице върху рамото й. Пръстите й се плъзнаха през косата ми. Чух я как преглъща. — Когато ние…
Обаче не довърши. Притисна ме към себе си толкова силно, че дъхът ми трябваше някак да се промъкне покрай тялото й, за да избяга навън. Целунах я по ключицата, а косите и гъделичкаха лицето ми. Тя въздъхна.
Защо трябваше да усещам всичко като сбогуване?
Гората шумеше край нас: птичките пееха, водата ромолеше, вятърът шепнеше сред листата; това беше звукът на нейното дихание, преди да пристигнем, и щеше да остане и след като си тръгнем. Природата беше изтъкана от интимни, неизказани вопли и нашите бяха просто поредната нишка във воала й.
— Сам.
Кьониг беше застанал в основата на възвишението. Двамата с Грейс се отдръпнахме един от друг. Върху устните ми беше залепнал косъм от косата й. Махнах го.
— Телефонът ти звъня и прекъсна, преди да оставят съобщение на гласовата поща. Всъщност тук обхватът е толкова лош, че е трудно някой да пробие. Обаждаха се от домашния ти телефон.
Коул.
— Трябва да се връщаме — каза Грейс, която вече слизаше надолу също толкова отривисто, колкото се бе изкачила. Тя застана до Кьониг и двамата се загледаха в скалата и обкръжаващата я гора, докато аз крачех към тях.
Кьониг посочи леко с глава към дърветата край нас:
— Какво мислиш?
Погледнах към Грейс и той направи същото. Тя просто кимна.
— И ти ли си на същото мнение? — попита ме Кьониг.
Усмихнах се печално.
— И аз така си помислих — каза той. — Това е добро място, на което да се изгубиш.
Петдесет и втора глава
За един час позвъних на мобилния телефон на Сам толкова пъти, колкото се бях обаждал на мобилния телефон на Изабел за два месеца. Ефектът беше абсолютно същият. Нищо. Можех да приема нещата лично, но ми се щеше да вярвам, че съм си научил урока. Търпение. То минава за добродетел.
И също така никога не се беше класирало като една от силните ми страни.
Отново се обадих на Сам. Телефонът звъня и звъня, чак докато започна да ми се струва, че всеки следващ сигнал „свободно“ е по-дълъг от предишния.
Минутите се проточваха до безкрайност. Пуснах си музика и дори песните ми звучаха провлечено. Дразнех се всеки път, когато дойде време за припева, защото ми се струваше, че вече съм го слушал поне стотина пъти.
Обадих се на Сам.
Нищо. Изкатерих се по стълбите на мазето и отидох в кухнята. Разчистих си бъркотията, поне в по-голямата й част — проява на великодушие, пък и за да се разсея, дори забърсах плота с мокра кърпа. След това си направих малка пирамидка с избягалите зърна кафе и трохите от препечен хляб.
Обадих се на Сам. Още звънене. Смъкнах се отново до мазето, а после отидох при нещата, които бях складирал в стаята си. Започнах да ровя из припасите, които бях събрал през последните няколко месеца, не защото ми трябваше нещо конкретно, а просто за да се занимавам с нещо и да движа ръцете си. Краката ми искаха да тичат, независимо дали стоях или седях, така че май беше по-добре да си стоя изправен.
Обадих се на Сам.
Зън, зън, зън, зън. Зън, зън. Зън, зън.
Взех два дебели панталона и тениска и ги занесох в мазето. Оставих ги върху креслото. Зачудих се дали да взема блуза с дълъг ръкав или пуловер. Не. Тениската си беше идеална. Не. Може би пуловер. Измъкнах от едно чекмедже суитшърт с надпис „Баркли“.
Обадих се на Сам.
Нищо. Нищичко. Къде, по дяволите беше този човек?
Запрелиствах бележника на Бек, който вече беше мой бележник. Върнах се в мазето. Проверих термостата. Завъртях копчето за отоплението на абсолютния максимум. Взех две печки от гаража, открих контакти в мазето и ги включих. Долу беше същинска пещ. Все още не беше достатъчно горещо. Тук, между тези стени, трябваше да бъде лято.
Обадих се на Сам.
Две иззвънявания. Три.