— Какво му е? — попитах простичко.
Така научих за съпругата на Бек и за това как тя беше починала на този ден през май преди девет години. Точно преди да бъда ухапан. Тогава така и не бях направил връзката, а дори и да съм го сторил, не бях сметнал това за нещо наистина важно.
Сега обаче то беше важно.
Петдесет и четвърта глава
Докато завивахме по алеята за коли, телефонът ми започна да звъни отново. Кьониг дори не изгаси двигателя, а просто постави крака си върху педала на спирачката. Той погледна към часовника си, а после в огледалцето за обратно виждане, докато излизахме.
Грейс заобиколи пикапа и се приведе към прозореца на Кьониг:
— Ще дойдеш ли?
Така и не ми беше хрумнало, че той би могъл да има подобно желание.
— Не — отвърна Кьониг. — Убеден съм, че каквото и да се случва там вътре, то е… Виж, предпочитам единственото ми потенциално престъпление да бъде лъжесвидетелство. Днес въобще не съм те виждал. По-късно ще отидеш да говориш с родителите си, нали така?
Грейс кимна.
— Точно така. Благодарим ти. За всичко.
— Така си е — промърморих. Това в никакъв случай не беше адекватно изразяване на благодарност. Телефонът ми обаче продължаваше да звъни. Отново беше Коул. Исках да кажа още неща на Кьониг, но… Бек. Бек беше там вътре.
— Обадете ми се по-късно, когато вземете решение — каза Кьониг. — И, Сам, вдигни си телефона.
Грейс почука два пъти за довиждане по вратата на пикапа.
Междувременно самият аз казах в слушалката:
— Тук съм.
— Доста се позабави — изсумтя Коул. — Да не си се прибирал пеш?
— Моля? — попитах. Топлите и ярки лъчи на следобедното слънце струяха през клоните на боровете; примигнах и извърнах поглед. Помислих, че не съм го разбрал правилно. — В момента съм на алеята за коли.
Коул замълча, преди да се обади отново:
— Ами това е хубаво. Побързай, дяволите да те вземат. И ако случайно бъдеш ухапан, помни, че това беше твоя идея.
— Искам ли изобщо да знам за какво говориш? — въздъхнах.
— Може и да съм оплескал дозировката на транквиланта за кучета. Не всичко, което пише в интернет, е вярно. Очевидно на вълците им трябва по-солидна доза, отколкото на невротичните ни меки овчарки.
— Господи! — възкликнах. — Искаш да ми кажеш, че си изпуснал Бек и в момента той просто обикаля из къщата?
Гласът на Коул прозвуча леко напрегнато:
— Бих искал да ти припомня, че вече свърших за теб невъзможната част от работата. Аз го измъкнах от гората. Ти можеш да го измъкнеш от спалнята си.
Забързахме към входната врата. Прозорците на къщата бяха огледала, изпълнени със слънчева светлина. Някога тук щеше да е дошло време за обяд. Щях да вляза в къща, пълна с притоплени в микровълновата остатъци от храна, понесъл домашното си по алгебра. От тонколоните щеше да гърми „Айрън Бътърфлай“, а Улрик щеше да размахва ръце из въздуха, правейки се, че свири на барабани. Бек щеше да заяви: „Някой някога беше казал, че европейците имали изтънчен вкус. Този някой е в страхотна заблуда“. Къщата щеше да ми изглежда пълна до пръсване, така че щях да се оттегля в стаята си, за да намеря малко спокойствие.
Тази шумотевица ми липсваше.
Бек. Бек беше тук.
Коул просъска в телефона:
— Вътре ли сте вече? Бог да благослови Америка и всичките й синове. Защо се забавихте толкова?
Вратата беше заключена.
— Ето, приказвай си с Грейс — казах.
— Мамчето няма да ми каже нищо по-различно от татенцето — отбеляза той, но въпреки това подадох телефона на Грейс.
— Говори с него. Трябва да си извадя ключовете.
Пъхнах ръка в джоба на панталона си и отключих вратата.
— Здрасти. В момента влизаме — каза Грейс, след което му затвори.
Бутнах вратата и примигнах, за да могат очите ми да привикнат със сумрака вътре. Следобедната светлина, нахлуваща през прозорците, рисуваше огненочервени линии по мебелите. Нямаше следа от Коул или от вълка. Последният не беше на горния етаж, въпреки саркастичната забележка на Коул.
Телефонът ми иззвъня.
— Божичко — възкликна Грейс, докато ми го подаваше.
Притиснах го към ухото си.