Исках планът на Коул да проработи. Исках да го превърна отново в човек, за да изискам от него отговорите на всички въпроси, които никога не бях задал. Исках да го принудя да бъде човек, за да види лицето ми за последен път и да ми каже защо от всичките хора на тази планета бе причинил това точно на мен, защо е искал да го причини на когото и да било, защо. Освен това, колкото и нелепо да звучеше, исках да го видя отново, за да му кажа колко неистово ми липсва.
Исках го.
Но не знаех дали той го иска.
Погледнах към Коул.
— Не. Не, промених си решението. Не мога да го направя. Не съм такъв човек.
Блестящите зелени очи на Коул срещнаха моите за миг. После той каза:
— Аз обаче съм.
И бърз като змия, заби спринцовката в бедрото на вълка.
— Коул — възкликна Грейс. — Не мога да повярвам! Просто не мога да…
Тогава вълкът се разтресе и запълзя по пода по-далеч от нас, а тя замлъкна. Спазмите разтърсваха тялото му все по-бързо и по-бързо, в унисон с ускоряващия му се пулс. Беше невъзможно да се определи дали ставаме свидетели на смърт или на прераждане. Мускулите под кожата на вълка се издуха и той отметна глава назад в рязко, неестествено движение. Бавно усилващо се скимтене се изплъзна от ноздрите му.
Действаше.
Вълкът разтвори челюсти в безмълвна агония.
Сам извърна глава.
Действаше.
В този миг ми се щеше баща ми да стои точно тук, до мен и да гледа, за да мога да му кажа: Гледай. Гледай, в името на всяко твое изпитание, с което не можех да се справя. Горях в пламъците на триумфа.
С едно внезапно разтърсващо движение вълкът се изтръгна от кожата си и се стовари върху килима в основата на стълбите. Само дето вече не беше вълк. Изпъна тяло, забил нокти в килима, докато мускулите му се стягаха над променящите се кости. Безцветни белези покриваха гърба му, сякаш това беше черупка, а не кожа. Бях запленен. Това не беше човек, това беше скулптура на непобедим звяр с човешка форма, създаден за битки и лов.
Ръцете на Сам висяха безжизнени край тялото му. Грейс гледаше към мен с яростно изражение.
Аз обаче гледах към Бек.
Бек.
Бях успял да го измъкна от този вълк.
Прокарах пръсти по стената, докато открих ключа за лампите край стълбите. Когато жълтеникавата светлина изпълни мазето, огрявайки рафтовете с книги край стените, той прикри очите си с ръка. Плътта му все още се издуваше и пулсираше, сякаш не беше сигурна дали иска да запази тази си форма. С всичките печки тук, долу, температурата беше убийствена. Жегата обгръщаше толкова плътно човешката ми кожа, че в момента дори не можех да си представя възможността да бъда нещо друго. Ако този пъкъл не го задържеше в човешка форма, нищо не би успяло.
Сам безмълвно се качи по стълбите и затвори вратата на мазето, за да елиминира всеки въздушен полъх.
— Извади късмет, че това не свърши зле — каза Грейс тихо, така че да мога да я чуя само аз.
Повдигнах вежди срещу нея, след което отново погледнах към Бек:
— Хей, като приключиш с всичко това, имам дрехи за теб. Можеш да ми благодариш по-късно.
Мъжът издаде тих звук, докато издишаше, един от онези звуци, които човек издава несъзнателно, когато го боли. Той оттласна горната част на тялото си от пода с движение, което изглеждаше повече вълче, отколкото човешко, и най-накрая погледна към мен.
Бях срещнал този поглед преди месеци, докато лежах в тялото, което бях разрушил.
Има и друг начин за бягство, беше ми казал той. Мога да ти помогна да се махнеш от този свят. Мога да те накарам да изчезнеш! Мога да те излекувам.
След всичкото това време — струваше ми се, че са минали години, откакто ме беше инжектирал с вълчия токсин — двамата отново стояхме един срещу друг. Това беше някакъв проклет в съвършенството си кръговрат: човекът, който ме бе превърнал във върколак, беше вълкът, който бях превърнал в човек.
От очите му ставаше ясно, че умът му все още беше някъде много, много далеч. Той бе заел някаква странна, животинска поза, нещо средно между седене и клечане, и ме наблюдаваше предпазливо. Ръцете му трепереха. Нямах представа дали това беше резултат от трансформацията или от моята инжекция.
— Кажи ми, когато ме разпознаеш — казах.
Отидох, за да взема анцуга и суитшърта от креслото, където ги бях оставил, без нито за миг да му обръщам напълно гръб.